Елио Виторини
Човеци и нечовеци (14)

XIV.

Малко по-надолу трима мъже в сиво работно облекло и платнени тенекеджийски чанти през рамо го чакаха зад една голяма сграда; велосипедите им бяха до тротоара.

— Ей! — махна им той.

Тримата бяха млади и весели, очите им се смееха.

— Е, и сега? — попитаха те.

— Вчера ви го показах. В дванадесет часа излизат…

— Остават три минути.

— Вие ще минете с велосипедите напред и ще ги изчакате да се качат в колата.

— И щом се качат, ще стреляме вътре, нали?

— Ще стреляте, щом колата тръгне.

— А не щом се качат?…

— Казах, щом колата тръгне.

— А ти?

— И това ви казах. Ще се движа зад вас.

Тримата младежи се спогледаха.

— Нима е нужно?

— Да тръгваме! — каза Ен-2. — Вече е дванадесет часът.

Тримата се метнаха на велосипедите.

— Дерзай!

— Дерзай!

Те се отдалечиха, а човекът Ен-2, бутайки велосипеда си с ръка, мина покрай фасадата на сградата, между една спряна черна кола и късото стълбище, на върха на което стоеше на пост светлокос немски младеж от SS, чиято униформа беше също така светла. Зимното слънце се оглеждаше в черната цев на шмайзера му и изведнъж той направи рязко движение: четирима души в дълги шинели излязоха на слънчевата светлина.

За миг Ен-2 видя лицата им — три немски и едно италианско със сиви вежди, отмина нататък и стигна до ъгъла, без да се обръща.