Елио Виторини
Човеци и нечовеци (63)

LXIII.

Като далечно ехо от горите и долините в душата му отекна могъщ повик и закънтя като камбана, разлюляна от собствения си звън.

Берта?

Той я видя. Искаше му се да се затича веднага към нея, но остана на мястото си, за да я гледа какво ще прави.

„И заради мене ли?“ — пита Берта мъртвите.

Пита ги дали са умрели и заради нея. Пита петимата, проснати на слънце на тротоара, пита и четиримата, между които са двамата юноши под едно одеяло, пита и малкото момиче, и всички, дето лежат заедно с него.

„И заради мене ли?“ — пита тя момичето.

„Иска да знае дали сме умрели и заради нея“ — казва девойката на човека, към когото е обърнато лицето й, откакто е умряла.

„Отговори й ти сама“ — казва мъжът на момичето.

„А нима всички ние не й даваме отговор? — възразява момичето. — Нали вече доста време лежим тук, за да й го кажем.“

И после, сякаш раздразнено, момичето говори на Берта: „Разбира се, че и заради теб. Ти искаш нашата смърт да не те засяга, да не пада и върху теб? Да, ние умряхме и заради тебе.“

Петимата мъртъвци, проснати на слънцето, отговарят с кимане и сякаш казват:

„Съвсем ясно е, дори не е нужно да се казва.“

И всички мъртви заедно с юношите сякаш мълчаливо й казват едно и също:

„И заради теб — отговарят те. — Разбира се, че и заради теб.“