Елио Виторини
Човеци и нечовеци (68)

LXVIII.

Щом излязоха от мъртвите улици и стигнаха близо до Северната гара, Берта каза, че е уморена, и тръгнаха пеша. Вървяха и се гледаха, без да си продумат, докато стигнаха моста над коловозите на гарата.

— Ще минем ли през парка? — попита Берта.

— Само през външната алея, край Порта Семпионе.

— Не искаш ли да влезем вътре?

— Добре, да влезем.

Влязоха в ограденото място с развалините на павилионите и Берта го поведе по алеи, които оставаха далеч от развалините.

— И тук те търсих — каза тя.

— Защо тук, из парка?

Сред развалините, между големите дървета се издигаше дим.

— Виждаш ли дима там, в дъното? Пушеше и преди, като минах — каза Берта.

— Сигурно бездомници си приготовляват ядене — рече Ен-2.

— Да се махаме оттук — каза Берта.

— Искаш ли да те кача пак на рамката?

— Искам. Да побързаме, и ние трябва да си приготвим нещо за ядене — каза Берта.

Сега тя изглеждаше отново такава, каквато беше пред мъртвите; лицето й сияеше от някакво вътрешно въодушевление, а нему се струваше, че придобива нови сили да върти педалите.

— Повече няма да отлагаме, нали? — рече й той.

— Не, няма.

— Тогава вече си моя жена, нали?

— Ако поискаш, твоя съм.

— О, ти винаги си била моя жена!

— Твоя съм едва от тази сутрин.

— Винаги, винаги си била моя жена.

— Не, едва от днес, от този час.