Елио Виторини
Човеци и нечовеци (67)

LXVII.

Те бавно се отдалечиха от площада и тръгнаха по булеварда, който води към Порта Романа, и както много пъти досега тя се облегна на едната му ръка, докато с другата той буташе колелото си.

— Следобед ще останеш ли в Милано?

— Аз и сега съм в Милано.

— Но ще те чакат за обед.

— Кои?

— Роднините ти. Няма ли да обядваш у тях?

— Ти искаш ли да отида при тях?

— О, Берта! — възкликна Ен-2. — Безразлично ли ти е дали ще отидеш, или не?

— Търсих теб, не тях — отвърна Берта.

След цялата сутрин, прекарана в Милано: пред мъртвите на площада, в самотата сред голите дървета и стареца от парка, пред голия старец до паметника, сега към нея отново потече като в устие реката на плача. Макар че лицето й сияеше, плачът извираше отвътре като подземна река, точно сега, когато вече й се струваше, че не мисли за това — вълнуващ плач, понесъл я като спокойна, пълноводна река към щастието, към смисления живот, жадуван от мъртвите.

Тя сложи главата си на рамото на Ен-2 и заплака тихо. Минувачите ги виждаха, но не се учудваха, защото това бяха хора, които се връщаха от площада с мъртъвците.

Като спря да плаче, Берта каза:

— Няма ли да ме качиш на рамката?

Той възседна колелото и я взе на рамката.

— Ще се умориш — каза той.

— Далеч ли е оттук до твоята квартира.

— Трябва да прекосим целия град, а сега сме при Порта Романа.

— Ако се уморя, ще продължим пеша.

Известно време караха по мъртви улици, през Порта Романа към кръга на Каналите, после към „Сан Лоренцо“, „Сант Амброджио“ и „Грациите“, все по мъртви улици, сред разрушени къщи и студеното зимно слънце, жълто като есенни листа. Той постоянно я питаше:

— Не си ли уморена? Не искаш ли да слезнеш? Да походим пеша.

— Не, продължавай! — отговаряше Берта.