Елио Виторини
Човеци и нечовеци (7)

VII.

Отвори им висока, слаба жена с бели коси.

— Здравей, Селва — каза й той.

— Здравей — отвърна красивата старица. — Кого ми водиш? Това твоята другарка ли е?

— Една другарка — отговори той.

— Жалко! — рече старицата. — Той е все сред другарки, но никога не съм го видяла с неговата другарка. Няма ли жена този мъж? Няма ли другарка?

Берта погледна Ен-2, но беше така объркана, че млъкна и не отговори.

— Хайде, хайде — продължи красивата старица. — Имате нужда да ви оставя сами, нали? Да си поговорите. Моите две момчета са навън, а след малко и аз заминавам. Може да останете тук до утре.

— Попаднахме на хайка и набързо се качихме тук — обясни й Ен-2.

— Вярно, и аз чух Черното куче — рече старицата… — Все пак жалко.

— Кое е жалко?

— Жалко, че тя не е твоята другарка — отговори старицата, загледана с пламтящ поглед в Берта. Дори й каза: — Знаеш ли, че ми харесваш?

— Харесва ли ти? И на мен ми харесва — каза Ен-2, едва сдържайки смеха си. — Добра другарка е.

— Но аз казвам като жена — викна красивата старица. — Ти никога не гледаш на нас като на жени.

Тя гледаше Берта с пламнал поглед, а Берта се затваряше все повече, ставаше все по-сериозна и не отговаряше, сякаш цял живот е била няма.

— Ех ти, Селва! — каза Ен-2, а очите му блестяха.

— Да, бих се радвала, ако тя е твоя другарка. Бих се радвала за това, дори и ако тя не беше от нашите другари. Бих предпочела да е така, да е само жена, но да е твоя другарка. Наистина ли не е така?

— Селва, но защо би искала тя да е моята другарка? — попита Ен-2, като гледаше Берта със светнали очи. — Защо? — повтори той.

Селва гледаше Берта, гледаше я и той, а Берта стоеше мълчалива, свела глава надолу, и дори с поглед не казваше нищо.