Саймън Тойн
Ключът (98)

98.

Аркадиан седеше в едно оживено интернет кафене на Източния булевард. След като получи имейла от Цитаделата, той плати два часа компютърно време за работа на евтин анонимен терминал и запретна ръкави. Бързо стана очевидно, че Тайните архиви на Ватикана неслучайно се наричат така. Човек не можеше просто да изпише адреса на уебсайта и да се порови в съдържанието му. Не можеше да получи достъп, без преди това да е преминал дълга и отчайващо сложна процедура на представяне на препоръчителни писма и изпращането на молба за достъп до конкретен текст, която да бъде одобрена от комисия от епископи, заседаваща веднъж месечно. Едва след това кандидатът можеше да получи — евентуално! — едночасов достъп до читалня, в която да изучи документа, преди той отново да изчезне в сухия мрак на архивите.

Аркадиан използваше името и паролата на свой приятел от университета в Руин, но те му осигуряваха единствено достъп до сайта и нищо повече. Все пак бе открил, че в Тайните архиви наистина има цял отдел с древни карти, но в сайта нямаше информация за нито една от тях. Съобщението на Атанасий съдържаше точните дати на прехвърляне на документа в архивите на Ватикана, но тъй като не разполагаше с други данни, Аркадиан не можеше да направи по-задълбочена справка. Ядосан, той написа в прозорчето за търсене Imago Mundi и натисна „въведи“. Достъпът му до сайта мигновено бе блокиран, а последвалите му опити да влезе отново не дадоха резултат.

Аркадиан се зае с човека, изискал прехвърлянето. Надяваше се да открие нещо, някаква нишка, по която да тръгне и да установи какви точно реликви е изискал или какво е тяхното значение.

Беше чувал за кардинал Клементи, затова го позна в мига, в който видя снимката му в един новинарски сайт: възпълен белокос мъж в кардиналски одежди, който се здрависва с германския канцлер. Статията го описваше като двигателя на църковните реформи, като éminence grise, или сивия кардинал зад избрания наскоро папа. Прочете още няколко статии, но те повтаряха горе-долу същите неща и рисуваха портрета на човек с мисия, чиято крайна цел е да постави църквата в центъра на световната политика. Ако се съдеше по ранга на политиците, с които го бяха снимали журналистите, като че ли бе на прав път. Ето, усмихнатият червендалест кардинал се ръкува с министър-председателя на Великобритания, с френския президент, с президента на Съединените щати… Политическите коментатори единодушно твърдяха, че достъпът му до масите за преговори, на които се решаваха въпроси от глобално значение, е осигурен от едно-единствено нещо: парите. След като десетилетия наред финансите на църквата страдаха от некомпетентно и раздирано от скандали управление, кардинал Клементи очевидно бе успял да възстанови за нула време финансовото й здраве. А това, повече от всичко останало, провокира полицейските инстинкти на Аркадиан.

След като вече повече от двайсет години бродеше из най-тъмните кътчета на човешката душа, Аркадиан добре знаеше, че в основата на почти цялото зло се коренят парите. Разбира се, ставаха престъпления и от страст например, но определено не толкова често, колкото ги представяха телевизионните сериали и криминалните романи. Опитът го бе научил, че ако искаш да хванеш някой престъпник, в девет от десет случая трябва да проследиш движението на парите. Да, звучеше като клише, но беше вярно.

Сравни датите, на които реликвата е била изискана и прехвърлена във Ватикана, с тези на новинарските статии. Всички материали, възхваляващи финансовата стабилност на църквата, бяха публикувани след извършването на трансфера. Преди това новините много рядко споменаваха името на кардинала, а икономически анализи за състоянието на църквата почти отсъстваха. Случило се бе нещо важно, толкова важно, че бе променило правилата на играта. И то — каквото и да бе — се бе случило много бързо.

Аркадиан се включи в сайта на Интерпол и въведе серия пароли, които му осигуриха достъп до директориите с данни за различни компании. В тях се съдържаше информация за всяка фирма, регистрирана на територията на Европа, включително печалбата, платените данъци, имената на директорите. Един от основните проблеми, свързани с управлението на доходоносен, но незаконен бизнес, бе свързан с невъзможността да се похарчат натрупаните огромни средства, без да се привлече нежелано внимание. Най-популярният начин за пране на пари бе чрез наливането им в напълно легитимни компании и именно затова специалистите от Интерпол бяха създали подобна база данни.

Аркадиан въведе в прозорчето за търсене името „Клементи“. Появиха се стотици резултати.

Благодарение на поста, който заемаше във Ватикана, а също и на огромния инвестиционен портфейл на църквата, кардинал Клементи бе свързан с множество компании от цял свят. Аркадиан започна да ги преглежда една по една. Търсеше нещо, което да генерира такъв поток от пари, който да реанимира огромна организация като католическата църква. Ако легендите бяха истина и реликвата бе карта, указваща мястото, на което е заровено несметно съкровище, най-близкият до ума начин да се прикрие подобно откритие бе да се създаде фиктивна златна мина. Древните съкровища трудно можеха да бъдат превърнати в пари, но престориш ли се, че си открил златна жила, спокойно можеш да претопиш намереното злато на кюлчета и да си решиш проблема по възможно най-лесния начин. Наличието на подобна златна мина би означавало изваждането на съответното разрешително за добив, както и закупуването на необходимата миньорска и леярска техника. Само че в документите нямаше и следа от златна мина.

Отново започна да проверява данъчните декларации на всички компании, с надеждата да открие нещо достатъчно доходно, че да обясни внезапното забогатяване на църквата. И отново не намери нищо. След като търси в продължение на цял час, единствената фирма, която привлече вниманието му като потенциален кандидат, бе една петролодобивна компания.

Според документите тя се намираше в катастрофално положение. Генерираше огромна загуба, но въпреки това сондираше в райони, в който са работили и други компании, без да открият нищо. Въпреки това тя бе единствената компания, която имаше законното право да сондира. И най-важното, сондираше на точното място. Седалището на акционерно дружество „Дрегънфийлдс“ — названието се превеждаше като драконови полета — се намираше във Ватикана, но компанията разполагаше и с офиси в Багдад и извършваше сондажи в Сирийската пустиня. Полученият лиценз съдържаше точните координати на парцела, което означаваше, че в момента компанията се разпорежда с огромна част от тази пустош.

Аркадиан зареди Гугъл, извика на екрана картата на Сирийската пустиня и въведе координатите. Минута по-късно пред погледа му изникна огромен кафеникав парцел пустош. Той започна да увеличава изображението и видя шосе, което водеше на изток, а покрай него се издигаше малко селище, чиито къщи имаха същия цвят като земята, на която бяха построени.

Аркадиан едва не подскочи, когато на екрана се появи и името на въпросното селище.

Беше Ал Хилах.