Саймън Тойн
Ключът (6)

6.

Багдад, Централен Ирак

Вечерният въздух, който тегнеше над пазара в Садр Сити, носеше сух прахоляк, примесен с мириса на сурово месо, зрели плодове и гнилоч. Хайд бе седнал на сянка в едно кафене. На масата пред него имаше разтворен американски вестник, а до него — чашка кафе, от което бе останала само утайката. Над чинийката се въртяха в кръг две мухи. Той се обзаложи наум коя от тях първа ще се откаже от преследването и ще отлети. Направи погрешен залог. Което всъщност бе правил през целия си живот.

Вдигна чашката и отпи мътната утайка, като междувременно обходи с поглед пазара иззад тъмните, изподраскани от пясъка стъкла на очилата си, марка „Оукли“, използвани от морската пехота. Ненавиждаше иракското кафе. Тук го оставяха да кипне и да изстине цели девет пъти, за да премахнат всички нечистотии, както се изразяваха, но в процеса кафето ставаше почти негодно за пиене. От това варене все пак имаше някаква полза — то означаваше, че всички микроби в кафето са убити. Повечето иракчани го пиеха със сметана и огромни количества захар, за да прикрият отвратителния му вкус. Хайд обаче го пиеше черно, за да му напомня за дома и да разпалва горчивата омраза, която питаеше към страната, която все не успяваше да напусне. Освен това черното бе любимият му цвят. Когато сметнеше, че животът му е станал прекалено сложен и проблемите заплашват да го пречупят, той намираше някое казино с рулетка и залагаше всичко, което имаше, на черно, като по този начин свеждаше всичките си беди до едно най-обикновено завъртане на колелото. Ако спечелеше, напускаше казиното с достатъчно пари, за да си купи поне малка доза успокоение, тъй като никога не поемаше риска да удвои мизата и да повтори залога. Ако загубеше… е, вече нямаше нищо за губене, съвсем буквално. И в единия, и в другия случай рулетката го променяше по някакъв начин. Допадаше му простотата, която му носеше подобно действие.

Погледна си часовника. Свръзката му закъсняваше и той махна с ръка на сервитьора да напълни нова чаша с омразната му черна течност. Не можеше да продължи да седи, без да си поръча нищо, тъй като и бездруго идването му тук криеше достатъчно рискове. Едрото му тяло, високо над метър и осемдесет, и бялата му кожа го открояваха прекалено силно от тълпата, да не говорим за червеникавата брада, затова Хайд не се съмняваше, че се намира под наблюдение, но от кого, нямаше представа. Взе вестника и се престори, че чете, докато продължаваше да оглежда минувачите иззад черните стъкла на очилата си.

Садр Сити се намираше в източните покрайнини на столицата. Преди нашествието се наричаше Саддам Сити, а преди това — Революция. Нито едно от тези названия не отразяваше истинската му същност: Садр Сити беше бордей, построен набързо и с евтини материали в края на 50-те години, за да подслони градските бедняци. Къщите и жилищните блокове се бяха пренаселили още преди мазилката на стените да изсъхне, а днес броят на хората, които живееха тук, бе дори още по-голям. И всички те идваха да пазаруват тук, на този пазар. Точно в този момент на площада бе най-оживено, тъй като на връщане от работа всеки се отбиваше на пазара, за да купи прясна храна, извадена от хладилниците, в които бе престояла през деня. Толкова много цивилни на едно място! Истински кошмар за всеки агент!

Преди няколко години някой бе минал с натоварен с експлозиви мотоциклет през немарливите постови на контролно-пропускателния пункт, който работеше тук всяка вечер, и се бе взривил пред централния вход на пазара, отнемайки освен собствения си живот и живота на още седемдесет и осем души. Дупките по стените, където се бяха забили шрапнелите, още си личаха. В същото време обстоятелствата, които превръщаха пазара в мечтана мишена за всеки терорист, го превръщаха и в предпочитано място за срещи с параноично предпазливата свръзка на Хайд — за него просто нямаше по-добър начин да се скрие в тълпата.

Хайд също бе проявил предпазливост. Бе дошъл рано и бе седнал на най-удобното място в кафенето, за да наблюдава площада. Оттук се откриваше сто и осемдесет градусова гледка към улицата, а масивната стена зад гърба му означаваше, че никой не е в състояние да приближи, без да го забележи. Винаги се обзалагаше, че ще открие своя човек преди онзи да дойде при него. Това бе игра, която обичаше да играе всеки път, когато имаше среща точно с тази свръзка. Човекът бе известен с умението си да се появява и изчезва незабелязано. Затова и никой никога не бе успявал да го залови, макар че няколко тайни служби от двете страни на политическата барикада бяха положили сериозни усилия в тази насока. Хайд също си бе спечелил завидна репутация. По времето, когато служеше в Осми разузнавателен батальон, бе най-добрият боец в своя взвод. Тогава се гордееше, че никой не е успял да се промъкне и да го изненада в гръб, макар приятелите му да се опитваха непрекъснато. И тъй като сега бе цивилен, трябваше да полага още по-големи усилия да не изгуби някогашните си умения. С очите си бе видял до какво води службата в частни компании. Мъже, напуснали армията само преди две или три години, се бяха превърнали в развалини с отпуснати мускули и загубени умения, разчитащи на репутация, която отдавна не заслужаваха. Бе твърдо решен това да не се случи и с него. Позволиш ли си да се отпуснеш на място като това, няма да живееш дълго. Затова той полагаше специални усилия и приемаше всяка задача като изпълнена с опасности мисия, ей така, за всеки случай.

Отново обходи с поглед пазара, отляво надясно, уверен в прилаганата тактика. Тъкмо бе достигнал най-далечната точка на мястото където стената ограничаваше зрителното му поле, когато проскърцването на стол го накара да се обърне рязко.

— Носиш ли парите? — попита Дух и се настани на стола от другата му страна. Хайд едва долови приглушения му от уличната шумотевица глас.

По дяволите! Дух отново бе успял!

Хайд сгъна вестника и го остави на масата, като се постара да прикрие раздразнението си.

— Какво, няма ли да си побъбрим? Няма ли да кажеш: здравей, как си? Как са жената и децата?

Дух впери в него бледосивите си очи. Погледът му бе студен.

— Ти не си женен.

— Откъде знаеш?

— Хората с твоята работа нямат жени… не и за дълго.

В гърдите на Хайд пламна гняв. Той стисна юмруци. Преди шест седмици бе получил документите за развода, изпратени му от Уанда по пощата, след като тя бе хакнала страницата му във „Фейсбук“ и бе прочела съобщения, които не би трябвало да чете. Дух обаче не знаеше това. Просто налучкваше и се опитваше да го ядоса. Беше познал. В този миг Хайд изгаряше от желание да забие юмрука си между тези необикновени сиви очи.

Сякаш прочел мислите му, Дух се усмихна, за да го успокои. Хайд отмести поглед, взе чашката си с кафе и я изпи до дъно. Усети се какво прави едва когато глътна зърнестата утайка. И преди бе срещал корави типове, но този бе различен. Беше по-висок от повечето иракчани и изглеждаше доста жилав и издръжлив. Внушаваше опасност и излъчваше физическа заплаха, приличаше на граната с изваден шплент. Местните му агенти твърдяха, че бил пустинен дух, и отказваха да се срещат с него. Именно затова Хайд поддържаше връзка с него — не вярваше в духове и изпълняваше заповедите: все пак старите армейски навици умираха трудно.

— В чантата под масата са — каза той, вперил поглед в пазаруващата тълпа вместо в сивите очи на човека срещу себе си. — Настъпил съм дръжката. Ти ми даваш пакета, аз си вдигам крака.

Нещо изтрака на масата и Дух побутна към него пакет, увит в зебло.

Хайд поклати глава в израз на престорено разочарование.

— Пиша ти двойка за умението да представяш стоката си — каза, разви грубия плат и огледа предмета. Камъкът изглеждаше съвсем обикновен. Спокойно можеше да мине за парче зидария, взето от някоя от многобройните купчини руини, осеяли улиците на града. Хайд го обърна от другата страна и видя избледнелите знаци по повърхността му, които за него не бяха нещо повече от чертички и завъртулки. — Страхотна цена за един стар камък — каза той, уви го в зеблото и вдигна крака си от дръжката на чантата, в която имаше петдесет милиона иракски динара или около четирийсет хиляди американски долара.

Дух стана с чантата в ръка.

— Похарчи ги умно — каза Хайд, който се бе поотпуснал, след като парите вече не бяха негова отговорност. — Дойната крава може да спре да дава мляко.

Дух се поколеба, но седна отново.

— Обясни.

Хайд се наслади на обърканото му изражение. Доволен бе, че е успял да го изненада.

— Трябва да следиш какво се случва по света — каза той и плъзна вестника по масата. На първа страница, точно под името, имаше снимка на Цитаделата в Руин, а заглавието до нея гласеше:

ЩЕ РУХНЕ ЛИ НАЙ-СТАРАТА КРЕПОСТ НА СВЕТА?

— Ако не са свещениците в планината да вдигат цените на тези камъни, те едва ли биха стрували повече от най-обикновено парче зидария — каза Хайд, пъхна една мазна банкнота под празната чашка за кафе, мушна вързопа с камъка под мишница и се накани да си тръгне. — Това може да е последният ти хонорар, приятелю.

— Цитаделата никога не разкрива своите тайни — промълви Дух, разгъна вестника и впери поглед в снимките на тримата оцелели в долната половина на страницата.

— Нищо не е вечно — отвърна Хайд. — Така казва съпругата ми, която скоро ще стане бивша.

Обърна се и закрачи бързо, преди смахнатият тип със сивите очи да успее да му отвърне нещо.

Почувства се добре, когато изпълнената с опасности пазарска суетня остана зад гърба му, и се насочи към паркирания наблизо пикап. За първи път бе победил в словесния дуел с Дух. В крайна сметка май онзи тип не беше чак толкова железен. Едва не припадна, когато видя вестника. Сигурно беше поредният тарикат, опитващ се да изкара някой долар.

Вдигна поглед към смрачаващото се небе. Не след дълго слънцето щеше да залезе и да влезе в сила полицейският час. Трябваше да стигне до другия край на града и да се присъедини към останалата част от екипа. По изгрев-слънце щяха да напуснат града и да се върнат в петролните полета в прашната пустош западно от Багдад. Хайд предпочиташе пустинята. Там беше по-тихо и по-спокойно. И имаше по-малко хора.

Сви зад ъгъла и видя пикапа си, паркиран в сянката на отсрещните сгради. Червеното лого на компанията бе единственият цветен акцент по цялата потънала в сивота улица. Зад волана седеше Тарик и се оглеждаше да не би някой да пъхне камък в ауспуха или да му погоди друг гаден номер. Автомобилите на западните компании често ставаха жертва на саботаж или… политаха във въздуха.

Хайд махна с ръка, за да привлече вниманието му. Тарик погледна към него и замръзна. Хайд се извърна рязко, почувствал нечие присъствие вляво, и инстинктивно посегна към автоматичния пистолет под сакото си. Обърна глава и видя две светлосиви очи.

— Забрави това — каза Дух и покри с вестника пистолета, който Хайд бе насочил срещу него. Пристъпи напред, без да обръща никакво внимание на дулото, което се заби в гърдите му. — Тези хора — каза и посочи снимките във вестника — може да дойдат тук и да потърсят… нещо. Уведоми ме, ако дойдат.

Хайд сведе поглед и видя номера на сателитен телефон, записан под трите снимки. Присви презрително устни, за да прати Дух където заслужава, но се оказа, че е закъснял. Дух вече бе изчезнал.