Саймън Тойн
Ключът (91)

91.

Пътуването до турско-иракската граница им отне осем часа, осем безценни часа по пътища, които колкото по на изток отиваха, толкова по-тесни и разбити ставаха. Разбраха, че наближават границата, когато видяха първия контролно-пропускателен пункт. Намирал се под контрола на турската армия, обясни й Гейбриъл, след като го преминаха, чиято основна грижа била ПКК — кюрдските борци за свобода, а не западняци, които отиват на изток. На границата щяло да е различно. Подаде й британски паспорт с кестеняви корици и снимката на русокосо момиче, което приличаше — макар и не кой знае колко — на Лив.

— Взех го назаем от една от нашите доброволки — обясни Гейбриъл, докато наблюдаваше военния пост, който се смаляваше в огледалото за обратно виждане. — Граничната полиция не обръща особено внимание на снимките. Взимат ксерокопия от паспортите за архива си, а аз съм им давал такива, че никой не би могъл да разбере кой е на снимката. — Стисна окуражително ръката й. — Всичко ще е наред. Обещавам.

След петнайсетина минути изкачиха един хълм и от билото му видяха граничния пункт при Силопи, построен край брега на някаква мътна кална река. Приличаше на бетонен паркинг с форма на триъгълник, чиято основа бе обърната към реката. Първата мисъл на Лив при вида на граничния пункт бе, че тук ще си умре. От средата на основата започваше мост, който прехвърляше реката и завършваше пред също такъв паркинг на иракския бряг. Един мост, един път и буквално хиляди камиони, които чакаха, за да преминат. Бяха паркирани в няколко редици край сградите на граничния пункт и импровизираните паркинги, разположени върху сухата земя от двете страни на пътя. Самият път бе блокиран от колона автомобили, която не помръдваше. Ако трябваше да чакат на опашката, щяха да минат дни преди да се озоват в Ирак. Дни, с които не разполагаха.

— Не се тревожи — успокои я Гейбриъл, разбрал причината за промяната в настроението й. — Това е опашката за камиони. Ние ще минем оттам. — И посочи чист участък от пътя, по който се движеше американски всъдеход „Хъмви“, насочил се към опашката от таксиметрови автомобили. Бронираният джип излезе от пътя, заобиколи спрелите автомобили, като вдигаше опашка от прахоляк, спря за броени секунди при бариерата, след което отново ускори и тръгна по моста към Ирак. На другия бряг на реката го очакваха други армейски джипове и камиони, охранявани от войници с преметнати пред гърдите автомати М4. Стояха в сянката на малка арка, издигната над пътя. На върха й имаше надпис на арабски, а под него превод на английски, който гласеше: „Добре дошли в Иракски Кюрдистан!“.

— Ще минем за нула време — каза Гейбриъл. — Повярвай ми, правил съм го много пъти.

Лив не изглеждаше убедена.

— А правил ли си го с половината турска полиция по петите ти?

Той се усмихна и подаде паспорта си.

— Те не търсят мен, а някой си Гейбриъл Ман.

Тя отвори паспорта и видя от снимката да я гледа усмихнатото му лице, но името под нея не бе неговото.

— Кой е Дейвид Кинсела?

— Аз съм… при необходимост. Това е част от битието ми на служител в благотворителна фондация. Омръзнало ми е да ме гонят от разни страни за това, че се опитвам да помогна на хора, които правителството преследва. За нещастие, ако някой режим иска да те прогони, няма никакъв проблем — всички козове са в ръцете му. Единственото, което трябва да направят, е да включат името ти в списък с хора, които са нежелани в страната. В такъв случай не можеш да влезеш по обичайния начин. Затова проявих известна находчивост и престанах да играя по правилата. Повярвай ми, напускането на Турция няма да ни създаде никакви проблеми. Повече ме притеснява онова, което ни очаква в Ирак.

Продължиха по пътя, подминаха паркираните камиони и спряха зад местните таксита.

— Това може да ни забави малко — каза Гейбриъл и кимна към таксиметровите шофьори. — Те изкарват прехраната си, като превозват туристи и пътешественици, помагат им да се справят с бюрокрацията и не са особено дружелюбни към онези, които не се нуждаят от помощта им. Можем да ги помолим да ни пропуснат, но се съмнявам, че ще проявят подобно благородство, а не ми се иска да стават скандали и да привличаме излишно внимание.

Лив огледа опашката от таксиметрови шофьори и техните пътници. Бяха петнайсетина и всичките изглеждаха така, сякаш бяха излезли на неделен пикник. Неколцина разговаряха с граничните полицаи, други обядваха, някои пушеха, имаше и такива, които играеха карти, но ако се съдеше по вида им, никой от тях не бързаше.

— Как ще разберем колко хора има преди нас на опашката?

Гейбриъл посочи черната дъска с изписаното върху нея число 12.

— Получаваш листче с номер и когато ти дойде редът, те извикват.

Вълна горещ въздух изпълни кабината на джипа, когато Гейбриъл слезе от автомобила и се запъти към униформения служител, седнал зад издраскания плексигласов прозорец на гишето, за да вземе номерче. Лив погледна през прозореца. Не можеха да си позволят да стоят тук и да чакат на опашката. Нямаха време. Огледа оценяващо таксиметровите шофьори. Омазани ризи, елечета, космати рамене. Може би трябваше да смени подхода. Отвори вратата, излезе под палещите лъчи на пустинното слънце и тръгна към Гейбриъл.

— Двайсет и шест — каза той и й подаде листчето, което бе получил току-що. — Ще поговоря с някои, за да видя дали няма да ни пуснат по-напред.

— Нека опитам аз — каза Лив, взе листчето и тръгна към четирима шофьори, които играеха на карти. — Имаш ли пари?

— Малко.

— Трябват ми колкото да привлека вниманието на тези типове. Ще ми превеждаш ли?

Застана край обърнатия с дъното нагоре варел, който служеше като маса за игра, и се усмихна широко.

— Здравейте. Някой от вас има ли по-малък номер от моя? — попита и вдигна листчето. Гейбриъл превеждаше. Мъжете забъркаха по джобовете си и извадиха своите номерца. Както можеше да се очаква, номерата на всички бяха по-малки от нейния. Тя дари с възможно най-очарователната си усмивка шофьора с номер 14, брадат мъж с очила, чиито фотосоларни стъкла бяха потъмнели от слънцето. — Какво ще кажеш да спечелиш малко пари?

В мига, в който Гейбриъл преведе думите й, лицето му се изпълни с недоверие.

— Сложи на масата динари за двайсет долара и го попитай отново — каза тя на Гейбриъл, без да спира да се усмихва.

Мъжът изглеждаше заинтригуван от появата на парите. Лив взе три карти от тестето и ги вдигна: тройка купа, седмица каро и дама пика.

— Трябва само да намериш дамата — каза тя и ги смеси така, че всеки да е в състояние да проследи дамата. — Познаеш ли, получаваш парите. Не познаеш ли… — продължи и вдигна листчето с изписаните върху него двойка и шестица — разменяме си номерцата.

Гейбриъл обясни правилата. Мъжът не изглеждаше убеден, но това изобщо не притесни Лив.

— Добре, ще го направим безплатно. — Тя отново разбърка картите. — Открий дамата. — Мъжът се поколеба, но посочи средната карта. Лив я обърна — беше дама пика. — Ето, имаме победител — каза и му подаде парите.

— Нали каза безплатно — прошепна Гейбриъл.

— Не виждам да се оплаква — тихо отвърна тя. — Заложи още малко пари, докато лапне въдицата.

Гейбриъл я послуша, а междувременно Лив отново разбърка картите. Направи го бавно, така че всеки да види къде е дамата, после каза:

— Добре. Сега залагаме твоето номерче срещу моите пари. Съгласен ли си?

Мъжът впери поглед в най-лявата карта и стисна здраво парите, които току-що бе спечелил. Кимна и постави до парите листчето с номер 14.

— Добре тогава. Намери дамата.

Той посочи картата, в която бе вперил поглед. Лив я обърна. Беше тройка купа. Тя взе парите и номерчето и сви рамене.

— Не можеш да печелиш всеки път. Но това е игра, в която всеки получава нещо. — Подаде му своето листче с номер 26 и се върна бързо при джипа.

След десет минути вече бяха на моста.

Гейбриъл поклати глава и се усмихна.

— Къде си се научила на тия номера, по дяволите?

— На Кони Айланд. Направих няколко репортажа на тема класически улични измами и един стар тарикат ми показа кое как става. Когато приключим с това, мога да науча и теб.

Гейбриъл се усмихна още по-широко.

— Става.

Минаха под табелата, която ги приветстваше с добре дошли в Ирак, и Гейбриъл спря в сянката на арката, за да повтори целия процес отново, но този път с иракските полицаи и митничари. Контролно-пропускателният пункт изглеждаше досущ като турския, единствената разлика бе в униформите. Тукашните гранични полицаи носеха зелени маскировъчни униформи с отличителни знаци във военен стил, на които бяха изобразени меч и автомат „Калашников“, модел АК-47, заобиколени от палмови клонки. Имаше и доста американски военни. Гейбриъл забеляза няколко полеви палатки, издигнати встрани от пътя зад основната сграда. Бронираното „Хъмви“, което бяха видели преди малко, бе паркирано пред една от тях, а броят на останалите джипове предполагаше, че тук е разквартируван цял взвод. С други думи, поне трийсетина войници.

Граничният полицай огледа снимките в паспортите им, сравни ги с лицата им и им върна документите. Приключи процедурата, подпечата документите на автомобила и… готово! Това беше всичко.

— Добре дошли в Ирак.

Оказа се по-лесно, отколкото Лив бе очаквала. Сега трябва само да изминат няколкостотин километра по една от най-опасните магистрали на света без въоръжен ескорт, разбира се, и без никаква представа къде точно отиват, но с надеждата да открият къде се е намирал древният Едем. Мисията им определено не бе от лесните, но въпреки това Лив затвори зад гърба си вратата на контролно-пропускателния пункт и излезе под ослепително ярките лъчи на пустинното слънце с усещането, че е извоювала малка победа. И тогава видя, че ги очакват.

Бяха трима и носеха кафеникавите униформи на американската армия. Двама оглеждаха автомобила, а третият очевидно се взираше в тях, макар очите му да бяха скрити зад очила „Оукли“ с черни стъкла.

— Може ли да видя паспортите ви? — Показалецът му бе на спусъка на автомата.

— Проблем ли има? — попита Гейбриъл и застана пред Лив, сякаш можеше да я защити от това, което се случваше.

Войникът не отвърна нито дума, а протегна другата си ръка за паспортите. Гейбриъл му ги подаде. Войникът дори не ги погледна.

— Последвайте ме, ако обичате. Трябва да ви зададем няколко въпроса.