Саймън Тойн
Ключът (62)

62.

Цитаделата

Драган бе обзет от пристъп на паника още в мига, в който влезе в параклиса на Тайнството и видя отворената врата, стърчащите игли и празния кръст.

Падна на колене пред него, но не в пристъп на благоговение. В резултат на усилията, съпътствали чудодейното му завръщане в Цитаделата, той се чувстваше смъртно уморен и изнемощял. Бе го крепил единствено копнежът да се озове отново в непосредствена близост с Тайнството и да продължи ритуала, който изпълваше със сила и енергия онези, които го практикуваха. Само Тайнството бе в състояние да възстанови здравето и силата — както на самия него, така и на планината, — но то бе изчезнало.

Докато оглеждаше празния параклис, Драган зърна собственото си отражение в едно от лъснатите до блясък остриета, окачени по стените. Защо Господ се подиграваше с него? Защо бе съсипал здравето му, а впоследствие му бе предложил възможност за спасение, само за да го лиши от нея? Поклати глава засрамено. Не, това не беше Божие дело. Тук бе замесен Сатаната.

Драган си припомни историята на Йов и изпитанията, на които бил подложен, след като Господ оттеглил закрилата си от него. Дяволът му отнел богатството, семейството и здравето, за да подложи на изпитание вярата му и да го накара да прокълне Божието име. Йов обаче отказал и предпочел да прокълне деня, в който се е родил. В крайна сметка Йов бил възнаграден заради вярата си и благословен с още по-голямо богатство и по-добро здраве отпреди. Драган разбра какво трябва да направи. Трябваше да опази вярата си силна и непоколебима, макар тялото му да бе слабо, а пътят пред него — неясен. Това бе единственият начин Цитаделата да възвърне някогашната си мощ.

Сведе глава и започна да се моли пред празния кръст, изповядваше греховете, които бе извършил от последната си изповед на това място насам. Помоли за прошка заради недостатъчната си вяра, помоли и за сила, за да следва Божията воля. Накрая изрече молитва за успокоение на душата на свещеника, който бе изпратен да отнеме неговия живот, но в крайна сметка се бе простил със своя. Драган вярваше, че всичко на този свят се случва поради някаква причина, че всяка стъпка е предначертана, че всеки човек е инструмент на Божията воля. И докато разсъждаваше върху събитията, довели до завръщането му в Цитаделата, започна да прозира, че то също е част от Божието дело.

Първо, Бог му бе изпратил онзи притеснен болногледач, който винаги така бързаше да си отиде, че един ден бе забравил скалпела си. Второ, Бог му бе изпратил свещеника, който бе умрял от острието на същия този скалпел, докато се опитваше да удуши Драган с възглавница. Подобни неща не се случваха по някаква приумица на съдбата, зад тях се криеше по-висша цел, те бяха предначертани.

Когато приключи с молитвите, той се приведе напред и легна върху студения каменен под. Протегна ръце встрани и изобрази знака Тау с тялото си пред олтара в израз на пълно смирение и подчинение. Остана неподвижен известно време, отправяйки молба след молба към Господ да му даде знак, който да го ръководи. Едва когато тялото го заболя и той вече не бе в състояние да лежи в тази поза повече, а и получи силен пристъп на кашлица, стана.

Изправи се с вдървени крайници и изтупа с длани прахта от расото си. Във въздуха затанцува тънка златна нишка, уловена от потрепващата светлинка на свещите. Драган протегна ръка и я улови. Миниатюрните златисти прашинки засияха на фона на почернялата му кожа. Изненада се да открие подобно нещо в параклиса. За разлика от свещениците по целия свят, монасите в Цитаделата не носеха церемониални одежди от злато или коприна. Дори игуменът и прелатът носеха същите груби раса като всички останали. Истинска загадка бе как тази златна нишка се бе озовала тук.

Поднесе я към светлината, за да я разгледа по-добре, и осъзна грешката си. Не бе златотъкана нишка, а дълъг златисторус косъм, по-светъл към върха и по-тъмен към корена. Изрусен косъм. Женски косъм. Сети се за жената, която бе евакуирана от Цитаделата. Бе видял лицето й по новините, дори я бе зърнал за миг, когато и двамата постъпиха в болницата. Косата й също бе руса, със същия цвят и дължина като косъма, който сега държеше в ръката си. Следователно би трябвало да е идвала тук, в параклиса. Тя беше жена, свещен съд, който притежаваше силата да носи в себе си живот.

Драган се обърна и напусна параклиса, получил прозрение какво трябва да направи. Закрачи забързано по тунела, който водеше към стълбището, сетне зави надясно по страничните коридори. Слезе по тесните стъпала, които го отведоха няколко етажа по-надолу към един от най-рядко посещаваните участъци от планината, където нямаше нищо, освен отдавна изоставени килии, разположени встрани от главния тунел. Отвори първата врата и видя онова, което търсеше. Беше издълбано в стената срещу него. Приличаше на амбразура, тясно прозорче, изсечено в планинския склон, от което се разкриваше великолепна гледка към ширналия се в долината град Руин.

Драган затършува трескаво в джоба на расото си и извади мобилния телефон, който бе взел от мъртвия свещеник. Традицията изискваше всеки пристигнал в пещерата с асансьора да бъде събличан чисто гол. Това се възприемаше като символично прераждане, но и като предпазна мярка, която да не позволи нищичко от външния свят да попадне тайно в Цитаделата. Необичайните обстоятелства, съпътствали появата на Драган обаче, бяха довели до пренебрегването на този обичай и телефонът бе останал в джоба му.

Той го включи и екранът светна. Както се бе надявал, това място — толкова високо над града, където нямаше какво да спира вълните — осигуряваше отличен сигнал. Вдървените му почернели пръсти натиснаха няколко бутона и отвориха списъка с проведените разговори. През последните дни свещеникът бе звънял и получавал обаждания само от един номер. Всички кратки съобщения бяха изпратени от същия номер. Драган ги прочете, усмихвайки се, когато стигна до онова, в което ставаше въпрос за собствената му смърт. Набра номера, от който бе дошло съобщението, и позвъни.

Докато гледаше към Руин и очакваше телефонът да установи връзка, осъзна, че стои в същата килия, в която бе отведен брат Самюъл, след като се бе провалил по време на ритуала. Оттук брат Самюъл бе избягал и бе поставил началото на верижната реакция, довела до кризисната ситуация, в която се намираше Цитаделата. По ирония на съдбата именно завръщането на неговата сестра тук щеше да завърши кръга и да постави нещата на мястото им. Тя бе изнесла Тайнството от планината. И само тя можеше да го върне обратно.

Телефонът продължаваше да звъни.

Драган чакаше.

И тогава, сякаш именно по Божията воля, някой вдигна.