Саймън Тойн
Ключът (13)

13.

Стая 406, Общинска болница, Руин

Катрин Ман бе вперила поглед в онова, което й бе донесъл Аркадиан.

Той остана съвсем малко. Споменът от последната им среща бе прекалено болезнен, затова той й се извини и излезе.

— Открихме това сред вещите на баща ви — каза й. — Съобщението е адресирано до вас. Реших, че трябва да го получите.

В плика за веществени доказателства имаше бележник с кожена подвързия и кожен ширит, увит около декоративна закопчалка върху корицата, за да не се отваря. При вида му Катрин се просълзи. Баща й използваше точно такъв, откакто се помнеше. Тя взе от нощната масичка очилата си за четене, разви внимателно ширита и отвори бележника. Вътре откри писмо, написано с красивия почерк на баща си върху две съседни страници.

Моя скъпа Катрин,

Любов моя и светлина моя. Вярвам, че работата ми е завършена и завръщането ми в Руин този път ще бъде за добро. Надявам се да греша, но подозирам, че съм прав. Няма значение. Живях дълго и ти изпълни всички тези години с топлина и радост. Ако оживея, ще спазя обещанието си и ще ти покажа следващата стъпка, както винаги съм казвал, че ще сторя. Ако ли не, ще трябва да я откриеш сама и да решиш дали да ми простиш.

Знай само, че ако съм крил нещо от теб, то съм го правил за твое добро и от грижа за безопасността на моя внук.

Целуни Гейбриъл от мен и запали свещ до името ми, за да продължим да си говорим.

С цялата ми любов, сега и завинаги

Оскар де ла Круз

Всички останали страници бяха празни. Тя препрочете писмото, за да се увери, че не е пропуснала нещо, но то си оставаше все така неясно, както при първото прочитане. Какво бе крил от нея? Винаги бе смятала, че си споделят всичко, че между тях няма тайни, и едва сега, след смъртта на баща си, бе открила, че това не е било така.

Спомни си как — дори когато бе съвсем малка — баща й бе споделял с нея различни тайни, бе й обяснявал, че те са по-различни от другите хора, че са потомци на мала, най-старото племе на земята, преследвано от друго племе, което се опитвало да ги унищожи и да погребе притежаваното от тях знание. Беше й показал тайните символи, беше я научил на езика на мала, бе й разкрил тяхната мисия да възстановят справедливия ред на земята. Но бе премълчал и скрил от нея нещо толкова важно, че бе почувствал необходимостта да й го признае от гроба. Може би не бе познавала баща си толкова добре, колкото си бе въобразявала.

В писмото имаше нещо, което я подразни. Баща й винаги бе изключително внимателен в подбора на думи, винаги бе държал изказът му е да е особено прецизен, тъй като казваше, че думите носят най-ценния товар — смисъла. И въпреки това бе допуснал грешка: не я бе помолил да запали свещ „в“ негово име, а „до“ неговото име.

И тогава се сети.

Това съвсем не беше грешка.

Когато беше малка, баща й неведнъж й бе разказвал как предците им криели своите тайни. Един от начините бе да пишат съобщения върху хартия, но с лимонов сок, а не с мастило. Когато сокът изсъхнеше, ставаше невидим. Киселините в него обаче прогаряха хартията по такъв начин, че постави ли се листът хартия пред пламъка на свещ, буквите потъмняваха и скритите думи се появяваха. А в писмото Оскар изрично настояваше тя да запали свещ „до“ името му, за да продължат да разговарят.

В бележника имаше второ послание. Трябваше й пламък, за да го прочете.