Саймън Тойн
Ключът (77)

77.

Гейбриъл следваше мъждукащото пламъче на светилника, което подскачаше пред него. Виждаше тъмни врати и кабели, които се виеха по стените като кръвоносни съдове. На всеки десетина крачки имаше и електрически крушки, но нито една не светеше. Гейбриъл се запита дали това се дължи на земетресението, или така монасите пестят електричество. Тази мисъл му се стори странна. Толкова много години бе демонизирал Цитаделата и всичките й обитатели, че обстоятелството, че сега се намира във вътрешността й и обръща внимание на такива тривиални подробности, му се стори сюрреалистична. Напомни си, че е проникнал във вражеския лагер, воден от напълно основателна причина. Бръкна в джоба си и стисна пистолета. Тежестта му го успокои и той продължи да се взира в светлинката, която се носеше на десетина крачки пред него, насочил цялото си внимание към важността и успеха на мисията си.

От време на време пламъчето изчезваше за секунда-две зад някой завой, друг път надолу или пък нагоре, когато Атанасий започнеше да се спуска или да се качва по стълби. Гейбриъл се опитваше да се ориентира, но това бе невъзможно. Надяваше се водачът му да следва по-заобиколен маршрут, за да избегне по-оживените части на планината, а не за да го обърка и да го подмами в капан.

След десетина минути излязоха на огромна площадка, от която се откриваше фантастична гледка. Дъхът на Гейбриъл секна. Пещерата бе огромна! От високия таван висяха сталактити, а в отсрещната стена бе издълбан голям прозорец. През него той зърна късче от луната, което хвърляше сребрист отблясък, наподобяващ часовник, върху стъклото на прозореца и създаваше причудлива игра на светлини и сенки на пода. Сигурно бяха минали през самия център на планината, за да се озоват в другия й край.

— Насам — прошепна брат Атанасий. — Костницата е под Катедралната пещера.

Гейбриъл го последва и заобиколи извисилия се над олтара кръст във формата на Тау. Той се издигаше до срещуположната стена, където наредени един до друг остри сталагмити образуваха нещо като параван, зад който се криеше малка дървена врата, обкована с железни гвоздеи. Атанасий завъртя ключа в ключалката и прещракването отекна в огромното пространство като изстрел. Гейбриъл се огледа, за да се увери, че са сами, и последва Атанасий през вратата.

Озоваха се в началото на каменна рампа, която се спускаше в мрака. Миришеше на смърт. Атанасий заключи вратата и заслиза.

С всяка крачка миризмата на мухъл ставаше все по-силна. В края на рампата имаше друга врата и когато я отвориха, ги заля на талази мирис на суха гнилоч.

— Костницата — каза Атанасий и вдигна светилника.

И в двете стени имаше ниши. Тясната дълга костница приличаше на спален вагон с тази разлика, че заспалите тук никога нямаше да се събудят. Във всяка ниша имаше кости, щръкнали през прогнилите раса, които покриваха останките на някогашните монаси. В една Гейбриъл видя череп, изтърколил се от купчината кости и вперил в тях празните си очни кухини. В скалата под нишата бе издълбана буквата X.

Гейбриъл пристъпи напред. Местоположението на Звездната карта бе отбелязано с X на картата на Оскар, но му се струваше странно дядо му да я скрие толкова близо до вратата.

На светлината на лампата успя да различи още някакъв символ, издялан в скалата до първия, но частично закрит от гъста паяжина, каквито покриваха отворите на повечето ниши. Разкъса паяжината с пръсти и едва не получи шок, когато видя изписаните под нея знаци: LIV.

Впери поглед в тях. Какво правеше името на Лив в тази тайна крипта? А после проумя грешката си. Под всяка ниша бе издълбан символ. Тази над него бе означена като XLIII, а редицата вляво продължаваше с XLII, XLI и XL. Това бяха римски цифри. XLIV означаваше 44.

Извади картата на Оскар от джоба си, макар добре да помнеше означението до кръстосаните кости: XIV.

— Насам — каза той и тръгна наляво.

Забърза по тунела, като броеше нишите, покрай които минаваше. Пламъкът от светилника на Атанасий хвърляше дълга трептяща сянка пред него.

С намаляването на числата стените на криптата ставаха все по-груби и груби. Когато подминаха нишата, означена с номер трийсет, тунелът се промени. Паяжините, покривали допреди малко стените, изчезнаха, а нишите станаха по-чисти и тъмни. Тленните останки в тях изглеждаха по-подредени, купчините прашни кости бяха заменени от платнени вързопи, поставени в центъра на всяка ниша. Върху всеки вързоп бе поставен череп.

— Тук — каза Гейбриъл и посочи номер 14. Извади фенерче и бялата светлина на миниатюрната крушка прониза мрака.

— Какво търсим? — попита Атанасий и вдигна светилника, за да освети мястото по-добре.

— Каменна плоча с издялани върху нея символи… нещо, което е прекалено тежко, за да плува човек с него, но и достатъчно малко, за да може да го донесе и да го скрие тук.

Докато осветяваше нишата, Гейбриъл почувства как сърцето му затуптява все по-силно. Нишата обаче бе съвсем празна, ако не се броеше, разбира се, вързопът човешки останки в центъра й. Той провери и съседните ниши: всичките бяха празни, с изключение на други вързопи и хилещи се черепи, които сякаш им се подиграваха. Огледа стените, пода, тавана. Всички бяха чисти, празни, издълбани в твърдата скала, така че нямаше начин Оскар да е скрил нещо в тях.

Насочи вниманието си към единственото, което бе открил в ниша XIV — вързопа с кости под черепа. Отначало не му бе обърнал внимание, защото му се бе сторил прекалено малък, но след като бе изключил останалите възможности, той оставеше единственото място, където Оскар би могъл да скрие Звездната карта. Посегна към него.

— Моля те — обади се Атанасий, — не безпокой тленните останки.

При други обстоятелства Гейбриъл не би му обърнал внимание, но в мига, в който повдигна вързопа, разбра, че е прекалено лек, за да съдържа онова, което търсеше. Каквото и да бе скрил Оскар тук преди деветдесет години, бе изчезнало; вероятно някой друг го бе открил. Постави внимателно вързопа в нишата, после погали с длан студения камък.

— Защо тук е толкова чисто и подредено?

— Това са най-старите останки в костницата, останките на първите прелати на планината. Те са на такава възраст, че почти са се превърнали в прах и дори най-лекият дъх е в състояние да го разпръсне. Съветът реши за останките им да бъдат положени специални грижи.

— Кога е станало това?

— Преди десетина години.

Гейбриъл кимна. Беше закъснял с десет години.

— Някой друг слиза ли тук?

— Само новопосветените sancti. Част от подготовката за издигането им в този ранг изисква да прекарат известно време тук, за да осъзнаят, че са се превърнали в най-новата брънка от една дълга верига, чието начало е поставено в незапомнени времена. Тези катакомби са един огромен реликварий. Реликвите в него са костите на прелатите, осветени от близостта си с най-великата от всички реликви — Тайнството. И тъй като това са останките на най-първите прелати, основателите на Цитаделата, костите им са най-святи. Затова послушниците идват тук да се молят.

Това обясняваше как Оскар бе успял да скрие Звездната карта тук. Бяха го подготвяли да го посветят в sancti точно преди да избяга. Вероятно я бе донесъл и скрил по време на някоя своя мълчалива молитва, уверен, че я оставя на сигурно място, след като малцина монаси слизат тук. И тя наистина е била на сигурно място… Докато някой не бе решил да почистят криптата.

— Пазят ли се някъде записи за тези преустройства?

— Всички документи се каталогизират и съхраняват в архивите на Голямата библиотека. Тя обаче е затворена. Вероятно бих могъл да вляза, но не и преди утринната молитва. А дори да вляза, ще отнеме доста време. Архивите са огромни.

Гейбриъл въздъхна разочаровано. Спомни си лунния сърп, който бе зърнал през прозореца на голямата пещера. С всеки час този сърп намаляваше.

Бръкна в джоба си и извади айфона си.

— Не разполагаме с никакво време. — Натисна няколко иконки и на екрана се появи снимка на страницата от дневника на Оскар с Огледалното пророчество. Гейбриъл подаде айфона на Атанасий и той започна да чете.

В сравнение с миризмата на гниене, пропила криптата, въздухът в Катедралната пещера им се стори чист.

— Трябва да побързаме — каза Атанасий, докато вървяха към главната порта. — Скоро коридорите ще се изпълнят с хора. Ще те преведа по по-кратък път.

Влязоха пак в лабиринта, който пронизваше недрата на планината, и след няколко завоя се озоваха в коридорите с килиите на спящите монаси и параклисите, в които други техни братя се молеха. Както и преди, Гейбриъл вървеше на известно разстояние — в случай че някой спре Атанасий — с приведена глава и нахлупена качулка, покрила лицето му. Малко им оставаше да стигнат пещерата с асансьора, когато и двамата чуха приглушения вой, пронизал мрака. Наподобяваше рева на ранено животно, попаднало в капан. Спряха и се заслушаха във воя, чиято сила нарастваше, сетне продължиха.

И тогава чуха стъпки. Те отекваха и не бе възможно да се определи от коя посока идват. Гейбриъл се скри в сянката на една врата и посегна към пистолета си в мига, в който зад гърба му изникна фигура с червено расо. Тя обаче го подмина, без да му обърне внимание, и се насочи към Атанасий.

— Трябва да дойдеш с мен — каза монахът.

— Къде?

— В лечебницата. Брат Сименон ми нареди да те открия. Каза, че е спешно.

Някъде от дълбините на планината прозвуча нов смразяващ вой.

— Добре — отвърна Атанасий. — Тъкмо отивах към Пещерата на даровете, за да взема новия график, но това може да почака.

Гейбриъл се притисна към вратата и проследи с поглед как монахът с червеното расо повежда Атанасий по коридора. Остана заслушан в отдалечаващите се стъпки на двамата и когато коридорът отново потъна в тишина, тръгна подир тях. Извади фенерчето от джоба си и го включи, като заслони крушката с длан. Видя пред себе си каменна стълба, която водеше към едно от разклоненията на главния тунел. Надяваше се това да е пътят, за който ставаше въпрос в неясните инструкции на Атанасий.

Заизкачва стълбите и след няколко минути усети отляво полъх свеж нощен въздух, тръгна натам и стигна до пещерата с асансьора. Свали монашеското расо, остави го сгънато на един рафт и отиде до ръба на шахтата. Ръцете му бяха уморени и слаби, но поне този път гравитацията щеше да е на негова страна. Сложи си ръкавиците и дръпна въжето, за да се увери, че е вързано здраво.

Бе се изкатерил дотук с надеждата да открие карта, която да ги отведе до края на едно свещено древно пророчество. Сега обаче си тръгваше с празни ръце, само с едва мъждукащата надежда, че брат Атанасий би могъл да открие някаква улика в архивите.

Погледна лунната нощ. Там някъде бе Лив. Беше й обещал да се погрижи за нея, но отново се бе провалил. Не бе успял да я опази, не бе успял да открие и единственото нещо, което би могло да разкъса нишката от събития, описани в пророчеството, и да я освободи.

С натежало от тези мисли сърце той уви въжето около крака си, отблъсна се от ръба на пещерата и се заспуска в нощта като човек, когото бесят бавно-бавно.