Саймън Тойн
Ключът (93)

93.

В армейската палатка работеше климатик, но въпреки това бе толкова топло и задушно, че Лив усети леко замайване. Войникът ги поведе през платнен коридор и в крайна сметка се озоваха пред врата от брезент, която се полюшна, когато той почука по рамката й.

— Да! — Гласът от другата страна бе сериозен и делови.

Войникът отвори вратата.

Влязоха в импровизиран кабинет с бюро, лаптоп, телефон и алуминиеви сгъваеми столове. Зад бюрото седеше слаб строен полковник с лъскава гола глава и толкова черна кожа, сякаш бе издялан от абанос. Държеше факс, който приличаше на официален бюлетин с две снимки — едната на Лив, другата на Гейбриъл. При вида му краката на Лив едва не се подкосиха.

Войникът пристъпи напред и остави паспортите им на бюрото.

— Благодаря — каза полковникът. — Свободен си.

Войникът излезе, а полковникът огледа паспортите, после впери очи в Гейбриъл, поклати глава с изражението на разочарован родител и каза:

— Трябваше да останеш на служба.

Гейбриъл кимна, сякаш бе съгласен с него, и отвърна:

— А ти трябва да сложиш тук някоя и друга снимка, за да е малко по-уютно.

Широка усмивка озари лицето на полковника, той скочи на крака и преди Лив да проумее какво всъщност става, сграбчи Гейбриъл в мечешката си прегръдка. Когато се измъкна от обятията му, Гейбриъл се обърна към нея и ги запозна:

— Лив Адамсен, Джеймс Уошингтън. Преминахме заедно обучение в специалните части, когато той беше само капитан, а аз — най-прост редник.

— Сега обаче аз съм полковник от военното разузнаване, а ти си цивилен беглец от закона. Какво се обърка, та изпадна до това положение? — Уошингтън се върна зад бюрото и му подаде факса. — Това дойде преди два часа. Изпратиха ни го от Министерството на вътрешната сигурност, което означава, че си се изправил пред опасни врагове.

Гейбриъл прочете набързо съобщението, после го подаде на Лив. То съдържаше преразказ на информацията, която бе чула по новините, докато седеше в хотелската стая в Ню Джърси. Единственият нов момент бе свързан с нея. Тя бе описана като жертва на отвличане, която трябва да бъде открита незабавно и подложена на неопределено медицинско лечение. Имаше и спешен телефонен номер, на който трябваше да позвъни всеки забелязал някой от тях двамата.

— Проверихте ли номера? — попита тя.

— Опитахме. Оказа се сайт, виртуално телефонно разпределително табло, което прехвърля разговорите на друго място. Не можахме да установим местонахождението му, ако това имате предвид. Важното в случая е, че този факс се е озовал на бюрото ми, което означава, че който и да ви преследва, знае, че пътувате насам.

Гейбриъл кимна и попита:

— Някакъв напредък с онези досиета на иракската полиция?

— Знаеш как да поискаш услуга — засмя се Уошингтън, извади една папка от горното чекмедже на бюрото и му я подаде.

Вътре имаше официални документи, написани на арабски.

— Това са копия на разузнавателни досиета, попаднали в наши ръце по време на освобождаването на Багдад. Вероятно има и още, но честно казано, ти не ми даде достатъчно време. Не беше лесно да се сдобия с тях, а изпращането им тук бе още по-трудно. Следващия път ме предупреди по-отрано.

— Ще го имам предвид — каза Гейбриъл и прелисти най-горните документи, докато не откри резюме на английски.

Това бяха военни и полицейски доклади от 16 септември 2000 г., съдържащи информация, свързана с разследването на инцидент в пустинята край Ал Хилах, провинция Бабил. Група археолози били нападнати от неизвестна бойна група. Оцелели нямало. Към докладите имаше списък от двайсетина имена, повечето на местни жители, но част от жертвите бяха западняци. Първо в списъка бе името на Джон Ман. Документите потвърждаваха онова, което Гейбриъл винаги бе подозирал — инцидентът нямаше нищо общо с иракското правителство. По времето на инцидента една военна база засякла на радарите си летателен апарат, който се движел на юг от турско-сирийската граница. Скоростта и начинът му на летене предполагали, че става въпрос за хеликоптер. След двайсетина минути същият летателен апарат бил засечен да лети северно от мястото на археологическите разкопки, но времето се влошило и военните изгубили хеликоптера от радарите си. Докладите предполагаха, че става въпрос за въздушен набег на турски специални части, макар да не ставаше ясно каква е била целта на операцията.

Гейбриъл обаче знаеше.

В хеликоптера бе имало агенти на Цитаделата, изпратени да конфискуват всички артефакти, открити на мястото на разкопките, и да не оставят никакви свидетели.

Следващите документи разкриваха, че са се провалили.

Някой бе оцелял.

Първият документ бе формуляр за приемането на пациент в психиатрична болница в покрайнините на Багдад. Датата бе две седмици след инцидента в пустинята. Името на пациента бе Заид Азиз. Бил намерен полумъртъв в пустинята, ослепял от слънцето, с рани от изгаряния по ръцете и краката, бълнувал несвързано. Заявил на спасителите си, че е оцелял, след като бил нападнат от дракон. Последвалите разпити установили, че е един от безследно изчезналите работници от археологическите разкопки край Ал Хилах. Изгарянията му съвпадали с онова, което следователите открили там. Извършителят на клането събрал труповете накуп, залял ги с керосин и ги подпалил. Азиз бил прострелян с един куршум в ръката и друг в главата. Лекувалите го специалисти предполагаха, че е изгубил съзнание в резултат на раняването в главата, затова нападателите са го взели за мъртъв. Болката от горящата му плът обаче вероятно го накарала да дойде на себе си. Тъкмо тя спасила живота му. За нещастие по времето, когато бил намерен, раните, дехидратацията и треската, причинена от сепсиса, вече били помътили разсъдъка му. Досието включваше още няколко разговора, проведени през годините от полицаи и психиатри, които не хвърляха нова светлина върху инцидента. Азиз продължил да повтаря фантасмагорията си за огнедишащия дракон, който се появил в нощта, а също и за някакъв дух, който се надигнал от земята и изчезнал в пустинята. Психиатрите смятаха, че Азиз вероятно идентифицира сам себе си с въпросния дух.

Гейбриъл прочете документите с нарастващо раздразнение. Този човек вероятно бе станал свидетел на случилото се, но всяка информация за нападението като че ли се бе изпарила от увредения му мозък. Току-що наученото елиминираше една от възможните насоки на тяхното разследване. Гейбриъл се бе надявал атаката срещу Ал Хилах да е осъществена от иракската Републиканска гвардия, която да е пренесла реликвите в някой от многобройните дворци на Саддам Хюсеин. Ако бе станало така, вероятността да открият поне част от тях не бе никак малка. Документите обаче потвърждаваха онова, което Гейбриъл вече знаеше. Онова, което баща му бе открил, лежеше скрито в дълбините на Цитаделата.

— Погледни датата — каза Лив и посочи горния ъгъл на резюмето от последния разпит на Заид Азиз. — Разпитът се е провел преди по-малко от половин година.

— Да. Може да е луд, но е костелив орех — каза полковник Уошингтън. — Аз лично не знам дали бих оцелял след дванайсет години в иракска лудница. Очевидно другите пациенти се страхуват от него. Година — година и половина след като е постъпил там, е изгорил жив друг пациент в съседната стая. Никой не знае как е успял да го направи. Останалите пациенти вярват, че се е сдобил с частица от силата на дракона. Затова никой не го закача, дори санитарите. — Полковникът си погледна часовника. — Не че ви гоня, но какви все пак са плановете ви, как смятате да прекарате времето си в тази прекрасна страна?

— Ще тръгнем към Ал Хилах.

— Да не сте полудели? Двама западняци без въоръжен ескорт в бял джип? Стигнете ли на юг от Мосул, веднага ще ви отвлекат или убият, а може би и двете! Не, опасявам се, че ще се наложи да ви помоля да ме придружите до Централното командване в Багдад. Един хеликоптер ще ме вземе в четиринайсет нула-нула, а аз ще взема вас за доуточняване на някои подробности… преди да разбера, че — за мое най-голямо съжаление — вие не сте хората, които търсим, и се налага да ви пусна. Какво ще правите след това си е ваша работа.

Подаде на Гейбриъл бележник и молив и добави:

— Защо не си запишеш адреса на онази лудница в Багдад, преди да върна тези документи? Ей така, в случай че решиш да се отбиеш. Сигурен съм, че господин Азиз ще ти се зарадва. Не вярвам да има много посетители.