Саймън Тойн
Ключът (20)

20.

Лив напрягаше слух, за да чуе звуците откъм коридора.

Стъпките бяха прозвучали отдясно, а това бе посоката, в която трябваше да тръгне след като излезеше от стаята. Някой почука веднъж, силно, и когато вратата започна да се отваря, тя придърпа завивките чак до врата си.

Влезе свещеникът и Лив мигом почувства как я обзема ужас. След него се появи и сестрата, която първо изключи сигнала, който я бе извикал, а после се обърна към нея.

— Добре ли сте? — попита сестрата на английски, след което извади от джоба си дигитален термометър и го постави на челото на Лив.

— Да, добре съм… мисля, че… искам да ви попитам нещо.

Сестрата натисна бутончето върху термометъра и той изписука.

— Какво стана с вещите ми, когато постъпих в болницата?

— Личните вещи се съхраняват в специално помещение, разположено зад рецепцията — отвърна сестрата, погледна дисплея на термометъра и хвана китката на Лив, за да провери пулса й.

— И как мога да си ги получа?

— Трябва само да се разпишете, когато напускате болницата — каза сестрата, отброи пулса, пусна китката на Лив и я погледна в очите за първи път, откакто бе влязла. — Нещо друго?

— Да… — Лив погледна свещеника, сякаш изпитваше неудобство от въпроса, който се канеше да зададе. — Бихте ли ми казали какво е състоянието ми, нали разбирате, от медицинска гледна точка.

Сестрата взе бележките, пъхнати в найлоновия плик на стената, и ги прочете.

— Имате известен хормонален дисбаланс — нивата на естроген са доста високи, но не дават повод за безпокойство. Имате висока температура, световъртеж… Вероятно сте пипнали някакъв вирус. Основният ви проблем обаче е свързан с паметта. — Сестрата зачете последния лист с бележките на психиатъра. Лив се бе опитала да ги прочете, но бяха написани на турски. Колкото и да й се искаше да напусне това място, нямаше никакъв смисъл да бяга, ако ще припадне на улицата на стотина метра от болницата.

— Според психиатъра състоянието ви е добро — продължи сестрата. — Държат ви тук само за наблюдение.

— А какви лекарства са ми предписани?

Сестрата прегледа бележките и поклати глава.

— Никакви. Само почивка и наблюдение.

Лив се изненада. Направо не й се вярваше. Чувстваше се толкова замаяна, че нямаше начин да не са й дали някакви лекарства.

— Следователно съм здрава, поне на теория — каза Лив. Наблюдаваше лицето на сестрата, за да открие й най-малкия признак на професионална лъжа. — Искам да кажа, няма от какво да се пазя — от полет със самолет или от гмуркане в океана например?

Сестрата погледна свещеника и сви рамене.

— Можете да правите каквото искате.

— Благодаря ви — отвърна Лив с видимо облекчение.

— Няма защо. Нещо друго?

— Да, още нещо — каза Лив и отметна завивките, под които бе легнала напълно облечена. — Бих искала да ме изпишете веднага.

Грабна чантата, която бе оставила на пода, и бе изминала половината разстояние до вратата, когато Улви най-сетне проумя какво се случва. Препречи й инстинктивно пътя, но тя го заобиколи и излезе.

Полицаят, който стоеше в коридора, стана и тръгна към нея.

— Върнете се в стаята си.

— Защо? — попита спокойно Лив.

— Защото… не сте добре.

— Напротив, сестрата каза, че съм добре — отвърна Лив и хвърли поглед през рамо към сестрата, която бе застанала зад гърба й. — Освен това не съм арестувана, нали?

Ченгето отвори уста, за да каже нещо, но после призна:

— Да, не сте.

Лив се усмихна и наведе глава настрани.

— В такъв случай направете ми място да мина, ако обичате.

Полицаят я погледна. Личеше си, че го разкъсват противоречия. В крайна сметка взе решение и отстъпи.

— Трябва да останете тук — каза свещеникът и думите му прозвучаха като заповед.

— Не — отвърна Лив, която вече крачеше по коридора. — Не трябва.

Метна чантата си през рамо и ускори крачка в посоката, от която бе чула да идва сестрата.

Улви я наблюдаваше как се отдалечава и обмисляше вариантите за действие. Ако я проследеше, можеше да изчака да остане сама, вероятно в хотелската й стая, където никой нямаше да я види или чуе. Подобна възможност звучеше доста примамливо. Но другите две мишени щяха да останат тук, което означаваше, че болницата продължава да е фокусът на неговата мисия.

Лив сви зад ъгъла на коридора и се скри от погледа му.

Той пресъздаде в паметта си събитията от последните няколко минути, припомни си ги стъпка по стъпка, анализира ги и се усмихна, тъй като си спомни нещо, което Лив бе казала на сестрата.

Лив бе попитала дали е безопасно да лети.

Нямаше нужда да я следва. Знаеше къде отива. Надяваше се в Руин да има и други агенти като него. Той губеше, те печелеха. Извади телефона от джоба си и изпрати съобщение на свръзката си.