Саймън Тойн
Ключът (67)

67.

Руин

Старият град остана затворен цялата сутрин, докато улиците бъдат почистени. Когато — малко след два следобед — най-сетне вдигнаха подвижната желязна решетка на древните крепостни стени, пред нея се бе събрало многохилядно множество, за да се отправи към черквата на върха на хълма и да благодари на Господ за своето спасение. Сред тях бе и доктор Аната.

Докато си пробиваше път през гъстата тълпа, тя забеляза, че в Стария град не се е променило почти нищо. Някои поклонници разговаряха за това безспорно чудо, но доктор Аната добре знаеше, че то е свързано с геологията, а не с теологията. Земните трусове се разпространяваха като вълни и по-нестабилните пластове усилваха въздействието им, докато скалните масиви, върху какъвто бе построен и Старият град, спираха вълните и отслабваха силата им. Тук земетресението бе усетено по-слабо, това бе единствената разлика.

Отне й близо четирийсет минути, за да се изкачи на върха на хълма и да се озове в прохладния наос на каменната черква. Помещението бе изпълнено с вярващи, дошли да се покаят за греховете си, но жужеше не само от техните молитви, благодарности и изповеди, а и от оживената глъчка на туристите. Доктор Аната се насочи право към изповедалните, разположени в далечния край на черквата. Гейбриъл бе предложил да я придружи, но тъй като градът се връщаше към обичайния си ритъм, а това означаваше улиците отново да се изпълнят с хора, които го търсят, тя бе настояла да дойде сама, въодушевена от възможността да вземе макар и скромно участие в нещо толкова значимо. През целия си живот бе чела история, а днес получаваше възможност да твори история.

Стигна до изповедалните и седна на самия край на пейката, изпълнена със смълчани богомолци, вперили погледи в кабинките, закрити с плътни завеси. Стените зад тях бяха покрити с натруфени и ярки фрески в средновековен стил, пресъздаващи Страшния съд. Доктор Аната се запита дали чакащите щяха да й позволят да застане най-отпред на опашката, ако знаеха, че е дошла тук, за да се опита да предотврати тъкмо това, в чието изображение се взираха. Съмняваше се. Хората имат странно отношение към опашките — дори когато на карта е заложен краят на света — затова реши да изчака реда си. Изминаха двайсетина минути, преди да мине по пътеката, наречена пътека на срама, и да затвори завесата зад гърба си.

Помещението бе тясно, пропито с миризма на благовония и страх. Тя седна на дървената пейка и извърна лице към дървената решетка.

— Искаш да се изповядаш? — каза приглушен глас.

— Искам да предам съобщение за брат Пийкок.

Настъпи мълчание, после човекът, седнал от другата страна на преградата, стана и излезе от изповедалнята, без да промълви нито дума.

Доктор Аната се заслуша в отдалечаващите се стъпки, които постепенно се сляха с гълчавата в огромната черква. Не знаеше какво да очаква, но това внезапно и мълчаливо оттегляне я изненада. Започна да се притеснява. Тя бе учен, не бе свикнала да попада в ситуации, които крият опасности, затова сега умът й работеше трескаво и създаваше фантазия след фантазия, изпълнени с църковни стражи и жестоки инквизиции. Единствено огромното значение на съобщението, което трябваше да предаде — толкова много зависеше от това то да стигне до човека, за когото бе предназначено — не й позволи да се измъкне от изповедалнята. След малко плъзгането на завесата от другата страна на решетката й показа, че е изпуснала момента за бягство. Заговори я друг глас, който прозвуча толкова близо, че тя подскочи стреснато.

— Изпраща ме брат Пийкок — каза той. — Имате съобщение за него?

— Да.

— Кажете ми за какво става въпрос и ще му го предам напълно конфиденциално.

Доктор Аната извади от джоба си запечатан плик.

— Нося писмо за него.

— В такъв случай преклонете глава пред Господ и се молете брат Пийкок да го получи.

Тя се подчини. Част от преградата, разделяща изповедалнята на две, се отмести, д-р Аната се наведе и пъхна писмото през отвора. Свещеникът срещу нея го дръпна лекичко от ръката й, след което преградата се затвори също толкова бързо, колкото се бе отворила.

— Кога съобщението ще стигне до брат Пийкок? — попита тя, но не получи отговор. Който и да бе взел писмото, вече си бе тръгнал.