Саймън Тойн
Ключът (30)

30.

Братът градинар хвърли в огъня още една заразена клонка, след което се наведе, за да вземе последната с надеждата, че тя ще му разкрие онова, което предишните не бяха успели.

В резултат на срещата с водачите на гилдии той бе организирал останалите градинари да претърсят градината и да съберат всички паднали клони и листа, докато още не се е стъмнило. От горчивия си опит знаеше, че единственият начин да се спре разпространението на подобна болест е да се действа бързо и да се изгорят заразените клонки.

Огледа внимателно всяко донесено му клонче досущ като патоанатом, който извършва аутопсия, с надеждата да намери улики, които да му позволят да разбере каква е причината за болестта. Дотук не бе открил нищо. Нито следи от гъбички, нито дупки, проядени от насекоми или гъгрици, нито който и да било паразит от онези, които нападаха овощните градини като чума и причиняваха подобни зарази. Никога през живота си не бе виждал нещо подобно. Болестта, нападнала дърветата, приличаше на сухо гниене, но то не се разпространяваше толкова бързо в още живата дървесина. Като че ли животът бе напуснал клоните за един миг — дървесните сокове се бяха превърнали в отрова, а самата дървесина — в изсъхнала каша.

Прекърши последната клонка, огледа сухите й краища, после я хвърли в огъня и впери поглед в пламъците. Ако някой го попиташе, щеше да обясни сълзите, появили се в очите му, с дима от огъня, но истината бе, че обичаше градината така, както не обичаше нито едно човешко същество. Той се бе грижил за нея — беше я прекопавал, наторявал, поливал и прочие — в продължение на над четирийсет години, докато накрая всички бяха забравили истинското му име, за да се превърне в брата градинар.

А сега градината му умираше и той нямаше представа как да я спаси.

Мъжете щяха да се завърнат с първите лъчи на слънцето и да започнат да режат клоните. Щяха да режат и здрави клони, за да са сигурни, че заразата няма да се разпространи. Беше необходимо, но това не го правеше по-малко болезнено. Братът градинар видя себе си в ролята на баща в навечерието на операция, при която един от крайниците на детето трябва да бъде пожертван, за да бъде спасен животът му. Неговите деца обаче бяха много и нямаше никаква гаранция, че което и да било от тях ще оцелее.

Затова той стоеше в мрака, търпеше дима в очите си и от време на време долавяше онзи необикновен аромат на портокали, който бе изпълвал градината в дните, когато тя пращеше от здраве. Наблюдаваше огъня, докато не заби камбаната, която призоваваше всички монаси да се приберат за вечерня. Сетне Цитаделата щеше да заспи за през нощта, нощ, която той се молеше никога да не свършва, защото се страхуваше от онова, което би могъл да донесе изгревът.