Саймън Тойн
Ключът (114)

114.

Гейбриъл се взираше през прозореца, вперил поглед в дъжда.

„Първият случай е бил регистриран преди четирийсет и осем часа.“

В рамките на тези четирийсет и осем часа — или с други думи, след като бе избухнала заразата — той бе проникнал в Цитаделата.

Спомни си смразяващия кръвта вик, който бе долетял от дълбините на планината. Спомни си и как Атанасий се бе запътил към източника на вика, за да разбере какво става.

Зачуди се дали смъртната умора и болките в цялото му тяло не са резултат от нещо по-сериозно от обикновено изтощение, дали и той не е пипнал тази зараза.

Погледна към основната сграда и си представи Лив, която лежеше на болничното легло вътре, крехка и уязвима.

Заразен ли беше той? Заразена ли бе и тя?

Всяка частица от тялото му копнееше да се върне при нея, да седне до леглото й, да хване ръката й и да я държи, докато се събуди. Съзнаваше обаче, че не може да го направи. Трябваше да постави на първо място нейната сигурност… всъщност трябваше да постави сигурността на всички останали преди своята.

„Опитахме да ограничим разпространението й посредством карантина — бе казал Атанасий. — Болният става заразен едва след като се проявят първите симптоми на болестта… наситен аромат на портокали, последван от внезапен и силен кръвоизлив от носа.“

Изтри носа си с ръка. Нямаше кръв, но ароматът на портокали бе толкова силен… И все пак бе доловил миризмата им току-що. Симптомите се бяха появили едва сега, следователно имаше шанс да ограничи заразата.

Без да се замисля повече, Гейбриъл тръгна към хангара, който служеше за гараж. Внимаваше да не се доближава до останалите. Взе две манерки вода и един пакет суха храна от кабината на един джип и се върна към образувалото се езеро.

Когато приближи, конят вдигна глава. Гейбриъл протегна ръка и го погали, заговори му тихо и нежно, докато прибираше оскъдните си запаси в дисагите. Нагласи автомата на Хайд под горния ремък. Замисли се за баща си, който лежеше на леглото до Лив в медицинския пункт, и най-сетне проумя жертвата, която бе направил той. Надяваше се един ден Лив да му прости това, което се канеше да направи, и отправи молба за прошка — макар и закъсняла — към баща си.

Пришпори коня през калта и локвите. Постепенно земята започна да става все по-суха и по-суха и накрая Гейбриъл навлезе в пустинята.

Не откъсваше поглед от хоризонта. Не се обърна назад.

Не бе уверен в самия себе си.

Продължи да язди на север, а ароматът на портокали го следваше по петите.