Саймън Тойн
Ключът (3)

3.

Руин, Южна Турция

Дъждът се лееше като из ведро, водната пелена се спускаше от ниското сиво небе и се люшваше ту наляво, ту надясно, подпомогната от чезнещата жега на късния следобед. Дъждът се сипеше от облаците, събрали се над планините Тавър и по време на пътя си на изток увлекли всяка капка влага от въздуха, прелетели над ледниците и насочили се към предпланините, където лежеше древният град Руин, заобиколен от остри назъбени планински ридове. Острият силует на Цитаделата, издигнал се в центъра на града и устремил се към небето, разкъсваше пелената от облаци и от нея се изливаше дъжд, който придаваше особен блясък на отвесните склонове и се стичаше към земята, за да напълни отдавна пресъхналия ров около Цитаделата.

В Стария град туристите се придвижваха с мъка по мокрите улици, водещи към Цитаделата, подхлъзваха се по калдъръма, трупаха се край магазинчетата за сувенири, за да си купят червени найлонови дъждобрани, наподобяващи монашески раса. Някои бяха обикновени зяпачи, дошли просто за да отметнат Цитаделата от дългия списък със световни забележителности, които бяха решили да посетят, но други бяха предприели пътуването до Руин, водени от по-традиционни мотиви. Това бяха поклонниците, дошли да се помолят и да отдадат почит на това свято място с надеждата да получат в замяна покой както за ума, така и за душата. През последната седмица броят на туристите се бе увеличил, тъй като много хора бяха привлечени от последните събития и необичайната поредица природни бедствия, последвали експлозията в Цитаделата: земетресения в страни, които бяха стабилни в сеизмологично отношение, гигантски вълни цунами, връхлетели брегове, които не бяха защитени от диги, непредсказуеми и необичайни за сезона климатични промени — досущ като този студен порой, който се лееше в късната турска пролет.

Хората продължаваха да вървят нагоре по мокрите хлъзгави улички, но не за да зърнат смайващия силует на Цитаделата, а за да видят гърбовете на други разочаровани туристи, вперили погледи в мъглата, обвила върха на планината. С мъка си проправяха път през водната пелена, минаваха покрай купчината клюмнали вече цветя на мястото, където бе паднал монахът, продължаваха покрай ниската стена, бележеща края на улицата, опасваща крепостния ров в подножието на Цитаделата, и там завършваха своето пътуване.

Отвъд стената, на дъното на крепостния ров, някога пълен с вода, се полюшваха високи треви, зад които — досущ като стена, черна като нощта, издигаща се сред мъглата — се виждаше подножието на планината. Присъствието й бе толкова величествено, че бе направо смазващо. Приличаше на огромен кораб, който се носи край мъглив бряг и всеки момент ще връхлети върху миниатюрна лодка. Повечето туристи отминаваха бързешком, препъвайки се в сияещата мъгла с надеждата да се подслонят в някое от многобройните магазинчета за сувенири или кафенета, наредени от другата страна на улицата. По-търпеливите — а те бяха много по-малко — стояха пред ниската стена и отправяха молитвите си: молитви за църквата, за мрачната планина и за безмълвните мъже, които живееха в недрата й от незапомнени времена.

В Цитаделата цареше тишина.

Никой не се движеше из тунелите. Никой не работеше. Магерниците бяха празни, пуста бе и градината, която растеше в кратера в сърцето на планината. Спретнати купчинки натрошени камъни и дървени подпори бележеха местата, където тунелите доскоро се ремонтираха, но от работниците, трудили се на тези участъци, нямаше и следа. Преддверието, което водеше към Голямата библиотека, бе заключено. Всъщност никой не го бе отключвал от мига, в който експлозията бе изключила захранването и бе нарушила работата на системите за сигнализация и контрол на въздуха в библиотеката. Носеха се слухове, че библиотеката ще отвори врати съвсем скоро, но кога точно — никой не знаеше.

Навсякъде другаде можеха да бъдат забелязани признаци, че планината се връща към обичайния си ритъм на живот. На повечето места електрозахранването вече бе възстановено, а във всички спални помещения бяха окачени графиците за молитва и учение. Бе организирана заупокойна литургия за прелата и абата, чиято смърт бе оставила планината без водачи и я бе хвърлила в безпрецедентен хаос. Всеки член на ордена се бе запътил натам, всички пристъпваха в гробно мълчание, за да им отдадат последна почит.

Или почти всички.

Високо в планината, в забранената за външни лица горна секция, обитавана единствено от sancti — пазителите на Тайнството, които носеха зелени раса — четирима монаси изкачваха забранените стъпала, които водеха до върха.

Те също крачеха мълчаливо и стъпваха тежко, изпълнени с ясното съзнание, че това, което правят, е непростим грях. Древният закон, който следваха, бе повече от ясен: всеки, осмелил се да дойде тук без разрешение, трябва да бъде екзекутиран за назидание и пример за онези, които неканени се опитват да разкрият великата тайна на планината.

Ситуацията в Цитаделата обаче не бе обичайна, а и четиримата не бяха обикновени монаси.

Водач им бе брат Аксел, целият наежен, настръхнал като таралеж. Кестенявата му коса и брада бяха в тон с червеното расо, издаващо ранга му на пазител. По петите го следваше облеченият в черно отец Малахия, главният библиотекар, чиято прегърбена фигура и очила с дебели стъкла свидетелстваха за годините, прекарани в пещерите, отрупани с книги. След тях вървеше отец Тома, на когото Цитаделата дължеше всички технологични нововъведения в библиотеката, облечен с черно расо на свещеник. Накрая крачеше Атанасий, с просто кафяво расо на administrate: голата му глава и гладко избръснатото му лице го отличаваха от останалите обитатели на Цитаделата с техните неизменни бради. Всеки от четиримата бе глава на своята гилдия, с изключение на Атанасий, който изпълняваше ролята на абат в отсъствието на титуляр. Четиримата заедно ръководеха делата тук, след като експлозията бе унищожила ръководния елит на техния орден, и заедно бяха взели решението да научат какво всъщност представлява тази велика тайна, чиито пазители са призвани да бъдат.

Изкачиха и последното стъпало и се събраха в потънало в мрак тясно сводесто помещение. Фенерите им осветиха грубо издяланите стени и тесните тунели, които водеха в различни посоки.

— Накъде? — попита брат Аксел и гласът му отекна прекалено силно в тясното помещение. Той ги бе довел дотук, изкачвайки стълбите с лекота и увереност, които изглеждаха вродени, но сега изглеждаше също толкова несигурен, колкото и останалите.

Да разбере какво всъщност се крие в параклиса на Тайнството бе кулминацията в живота на всеки монах, нещо, което можеше да се случи само ако той бъде избран да се присъедини към елитните редици на sancti. Четиримата обаче бяха дошли тук неканени и дълбоко вкорененият страх от забраненото познание едновременно ги опияняваше и ужасяваше.

Аксел пристъпи напред и вдигна фенера. В каменните стени бяха издялани ниши, а отдавна втвърден восък бележеше местата, където някога бяха горели свещи. Той завъртя фенера към входа на всеки тунел, после посочи централния и каза:

— Там има най-много восък. Този коридор е използван повече от останалите. Параклисът трябва да е натам.

Тръгна напред, без да изчака потвърждение или съгласие, и приведе глава, за да влезе в ниския тунел. Останалите го последваха. Най-отзад с нежелание пристъпяше Атанасий. Знаеше, че Аксел е прав. Самият той се бе качил на това забранено ниво само преди няколко дни и бе станал свидетел на ужасите, които криеше параклисът. Сега трябваше да събере целия си кураж, за да ги види отново.

Групата продължи по тунела. Лъчите на фенерите осветяваха ужасяващи сцени, на които бяха изобразени жени, подложени на всевъзможни мъчения. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-бледи ставаха изображенията, докато накрая избеляха съвсем и тунелът преля в по-просторно преддверие.

Четиримата свещеници се скупчиха един до друг, всеки потърси инстинктивно близостта на останалите, докато светлината на фенерите им прорязваше мрака. Видяха на едната стена малка затворена камина, наподобяваща пещ на ковач, почерняла от сажди, оцапала пода с пепел, макар в нея да не гореше огън. Пред нея бяха оставени три кръгли камъка за точене, монтирани върху грубо сковани дървени рамки с педали, които да въртят колелата. Зад тях, подпрян на черната стена, се виждаше голям кръгъл камък с издялан в средата знак Тау. Камъкът бе избутан встрани и зад него се виждаше входът на сводест коридор.

— Параклисът на Тайнството — каза Аксел и впери поглед в мрака отвъд прага.

Никой не помръдна няколко секунди, останаха на място напрегнати и уплашени, сякаш очакваха от тъмнината да изскочи звяр и да се нахвърли върху тях. Именно Аксел направи първата крачка напред, за да развали магията, и вдигна фенера като талисман или амулет, който да го предпази от каквото там се бе спотаило в тъмнината.

Светлината прониза мрака и разкри стотици угаснали свещи, застинали в цели локви от студен восък, а зад тях — стена, извита леко наляво, където се намираше същинският вход на параклиса. Едва сега разбраха за какво са служели каменните точила.

Стените бяха покрити с хладни оръжия.

Бойни брадви, секири, мечове и кинжали покриваха стените от пода до тавана, улавяха светлината на фенерите, блещукаха като звезди и я отразяваха навътре в параклиса, където в мрака започна да се оформя символ, висок един човешки бой. Всеки от тях го познаваше като дланта си. Това беше Тау, символът на Тайнството, превърнал се пред очите им в самото Тайнство.

Мракът около него като че ли се сгъстяваше, но Аксел пристъпи напред и светлината, отразена от повърхността на символа, разкри, че той е изработен от метални части, съединени с нитове. Основата му бе закрепена за пода с метални скоби. Около нея бяха издълбани дълбоки жлебове или канали, които водеха към четирите ъгъла на помещението, за да се влеят в други, още по-дълбоки канали. Около долната част на кръста се виеше изсъхнало растение с увиснали безжизнено ластарчета.

Четиримата пристъпиха по-близо, привлечени от силата, която излъчваше този необикновен предмет, и видяха, че цялата предна част на кръста е отворена като врата, чиито панти са на напречната греда на кръста, а самата врата е закачена на верига, прикована към свода на пещерата.

Вътрешността на Тау бе куха, изпълнена със стотици дълги игли.

— Възможно ли е това да е Тайнството?

Отец Малахия изрече на глас онова, което си мислеха всички.

Всеки от тях бе чувал какви ли не легенди за същината на Тайнството: че това било дървото на живота от Райската градина или пък чашата, от която Исус пил, докато умирал на кръста, а може би дори самият кръст. Сега обаче четиримата стояха изправени пред един зловещ предмет в помещение, пълно с добре наточени оръжия, и в този миг Атанасий почувства как между вярата, която никога не бяха подлагали на съмнение, и кръста пред очите им започва да се отваря пропаст. Именно това се бе надявал да се случи. Именно това трябваше да се случи, та Цитаделата да бъде отклонена от мрачното си минало и поведена към ново по-светло и по-чисто бъдеще.

— Не може да бъде! — възкликна Аксел. — Трябва да има нещо друго… нещо в някой друг тунел…

— Но това е главното помещение — отвърна Атанасий — и тук се намира Тау. — Той се обърна към кръста, но извърна поглед от вътрешността му, сякаш върховете на иглите пронизваха болезнено мрачните спомени от предишното му посещение тук.

— Като че ли в него е имало нещо — каза отец Малахия, пристъпи напред и надзърна през дебелите стъкла на очилата си. — Но след като sancti ги няма, за да ни обяснят, може никога да не разберем неговото предназначение или значение.

— Да, колко жалко, че вече не са сред нас в планината — каза Аксел и погледна многозначително Атанасий. — Уверен съм, че всички се молим за бързото им завръщане.

Атанасий не обърна внимание на провокацията. Sancti бяха напуснали планината по негова заповед, решение, което той бе взел, ръководен от най-добри намерения, и за което не съжаляваше.

— Справяли сме се заедно — отвърна той — и ще продължим да се справяме. Каквото и да е имало тук, вече го няма — всички сме свидетели на това — но трябва да продължим напред.

Постояха още малко, вперили погледи в празния кръст, всеки потънал в собствените си мисли. Отец Малахия първи наруши мълчанието.

— В най-древните хроники е записано, че ако Тайнството напусне Цитаделата, църквата ще рухне. — Той се обърна към останалите и дебелите като лупи стъкла на очилата му подсилиха тревогата в очите му. — Опасявам се, че това, което открихме тук, няма да ни донесе нищо добро.

Отец Тома поклати глава и каза:

— Не е задължително. Старата ни представа за Цитаделата може да е рухнала, образно казано, но това не означава, че ще настъпи физическият край на всичко…

— Именно — продължи Атанасий. — Цитаделата е създадена, за да съхранява и закриля Тайнството, но се е превърнала в нещо много повече от негов пазител. Само защото Тайнството вече не е тук, това не означава, че Цитаделата ще западне или ще започне да се лута без цел. Можеш да извадиш жълъда, паднал сред корените на големия дъб, но дървото ще продължи да живее. Никога не забравяйте, че служим на първо място на Господ и едва след това на планината.

Аксел отстъпи назад, посочи с пръст първо Тома, сетне Атанасий, и заяви:

— Думите ви са ерес!

— Самото ни присъствие тук е ерес — отвърна Атанасий и посочи с ръка празния кръст. — Но Тайнството го няма, а с него си отидоха и sancti. Старите правила не ни обвързват както преди. Получихме възможност да създадем нови правила, по които да живеем.

— Но първо трябва да изберем нов водач.

Атанасий кимна.

— По този въпрос сме единодушни.

В този миг от недрата на планината се разнесе звук, който отекна и в параклиса. Този звук бележеше началото на заупокойната литургия.

— Трябва да се присъединим към братята си — каза Тома. — И докато не изберем нов водач, предлагам да не разкриваме нищо от това, което видяхме тук. В противен случай ще създадем паника. — Обърна се към Малахия. — Не си единственият, който е чел старите хроники.

Малахия кимна, но очите му бяха все така ококорени от страх. Обърна се и хвърли последен, но продължителен поглед на празния Тау, докато останалите започнаха да напускат помещението.

— Ако Тайнството напусне Цитаделата, ще рухне църквата, не планината — промърмори той достатъчно тихо, за да не го чуе никой. Сетне побърза да напусне параклиса, тъй като се страхуваше да остане сам в него.