Саймън Тойн
Ключът (70)

70.

Братът градинар крачеше по студените мрачни коридори на планината, понесъл със себе си топлината от току-що извършеното дело. Можеше да помирише дима, мириса на изгоряло на кладата дърво, продължаваше да усеща горещината на огъня върху кожата си.

Бе станал преди изгрев, за да раздели хората си на екипи, всичките въоръжени с триони и лозарски ножици. Тръгнаха от единия край на градината към другия, като режеха всеки клон, заразен от болестта. Режеха толкова дълбоко, колкото сметнеха, че е безопасно. Отначало им се стори, че старите дървета са най-тежко засегнати, но с напредването сред овошките започнаха да откриват признаци, че болестта е достигнала листата и клонките и на най-младите.

Пак той се зае и с кладата: изучаваше всеки отсечен и отрязан клон с надеждата да намери ключа към загадката, свързана с болестта, опустошила градината. Това му даде възможността да фокусира вниманието си върху нещо друго, а не върху осакатяването на любимата му градина. Едва след като огледа и последната клонка, преди да я хвърли в пламъците, си позволи да огледа опустошението, което бяха извършили. Бе работил в тази градина четирийсет години, познаваше всяко дърво и всеки храст. Въпреки това не можеше да познае уродливото творение, в което се бе превърнала градината. И когато огънят погълна кладата, запалена върху каменния плочник, и запламтя с адските пламъци на изгаряща треска, той все още нямаше дори най-малка представа нито какво е причинило тази чума по растенията, нито какво би могло да я прогони. Изтощен и объркан, бе извърнал поглед и бе потърсил убежище в недрата на планината, където бе останало едно последно средство, към което да прибегне.

Затова сега тътреше уморени крака по коридора, като от време на време опираше длани в стените, за да не залитне. Надяваше се да не срещне никого по пътя си към параклисите, където възнамеряваше да отприщи насъбраните чувства и да ги излее в сърцераздирателна молитва към Господ да пощади градината му.

Заслиза по стъпалата, които водеха към залата под Катедралната пещера, и едва не се препъна, толкова уморен бе от дългите часове, прекарани на крак. Причерня му. Преди няколко часа му бе потекла кръв от носа, но въпреки това нищо не бе състояние да прогони аромата на портокали, изпълнил ноздрите му.

Стигна края на стълбите и тръгна по къс тесен коридор, от двете на страни на който имаше дървени врати. Край всяка от тях имаше свещ, залепена във восъка, останал от хиляди подобни свещи. Повечето свещи горяха, което означаваше, че параклисите зад дървените врати са заети, но някои бяха угасени. Той се насочи към една от тях, запали студения фитил с пламъка на съседната свещ, после я постави на мястото й и влезе в стаята.

Параклисът бе най-обикновена пещера, издълбана в скалите. Осветяваха я единствено свещите, останали от предишни посетители. Пламъчетата им потрепнаха, когато братът градинар се приведе пред тях на пода, изгладен от коленете на безброй вярващи.

Горещината продължаваше да го преследва дори тук в студеното и тъмно сърце на планината. Усети как настръхва под расото, когато коленичи и впери поглед в малкия Т-образен кръст, поставен върху олтарния камък.

Неговите дървета. Неговата градина. Погълнати първо от болест, сетне от огън, като душа, прокълната от Господ. Не можеше да направи нищо, за да й помогне.

Емоциите, задържани цял ден в душата му, започнаха да се надигат и да кипят, за да експлодират в крайна сметка под формата на хлипане, толкова силно и сърцераздирателно хлипане, че гърлото го заболя. Той затвори очи и събра длани, опита да съсредоточи цялата си емоция в молитвата, която искаше да поднесе пред Господ, но риданията продължиха да разтърсват тялото му. Продължаваше да долавя миризмата на дим, да усеща горещината, която тялото му излъчваше през дрехите. Затисна уста с рамо, за да сподави хлиповете, та никой от съседните килии да не го чуе.

От потта, която се стичаше под расото му, го сърбеше. От очите му потекоха сълзи, рукнаха по лицето му, но колкото и да плачеше и да хлипаше, отчаянието не го напускаше, а започна дори да расте, да изпълва душата му и да заплашва да я прекърши отвътре. С нарастването на болката сърбежът стана непоносим, от гърлото му се изтръгна стон, а може би жален вой, толкова суров, първичен и зловещ, че братът градинар не се съмняваше, че ще повлече след себе си и други.

Обърна се към вратата в очакване и изтри сълзите от бузите си. Воят обаче продължи — колкото повече се опитваше да го потисне, толкова по-силен и отчаян ставаше. Едва сега забеляза, че влагата по ръцете му е тъмна на цвят, а расото му е изцапано със същите петна на местата, където се бе чесал. В паниката си братът градинар разкъса дрехите си и откри, че сърбежът му не е причинен от пот, а от пришки, покрили цялото му тяло. На местата, където се бе чесал, пришките се бяха разранили и от тях бе потекла тъмна слуз. Желанието да ги почеше бе неустоимо. Сякаш всяка клетка от тялото го сърбеше и единственият начин да се отърве от това ужасно усещане бе да се чеше безспир.

Впи пръсти в кожата си, дебелите нокти на закоравелите му от усилен труд ръце раздираха цели ивици плът и разраняваха нови и нови пришки. Облекчението настъпи мигновено, надделя над болката. Беше избавление. Но беше и мъчение.

Чу вратата да се отваря, вдигна глава и видя изуменото лице на друг монах, смаян от коленичилата фигура, която се поклащаше напред-назад, трескаво вкопчила пръсти в изприщената си кожа, разкривила устни в животински вой, облещила отчаяно очи, от които вместо сълзи се стичаше кафеникава слуз.