Саймън Тойн
Ключът (4)

4.

Стая 406, Общинска болница, Руин

Лив Адамсен се събуди рязко, досущ като останал без дъх плувец, който изскача на повърхността. Пое жадно въздух, русите й коси бяха полепнали по бледата, плувнала в пот кожа, а зелените й очи оглеждаха трескаво стаята с надеждата да открият нещо осезаемо, нещо реално, което да й помогне да се откъсне от ужасите на кошмара. Чу шепот, сякаш в стаята имаше още някой. Огледа се, за да види откъде идва.

Нямаше никого.

Стаята бе малка: затворена врата, срещу нея — леглото със стоманена рамка, на което лежеше тя, стар телевизор, окачен на стойка, монтирана на тавана в единия ъгъл, прозорец, чиято бяла боя върху рамките бе пожълтяла и започнала да се люспи. Щората бе спусната, но зад нея прозираше ярка слънчева светлина и ясно очертаваше решетките на фона на измитите стъкла на прозореца. Лив си пое дълбоко дъх, опита се да се успокои, сетне долови миризмата на болести и дезинфектанти.

И тогава си спомни.

Лежеше в болница… макар да нямаше представа защо или как е попаднала тук.

Пое отново въздух, вдиша дълго, дълбоко, успокояващо. Сърцето й продължаваше да тупти силно, в ушите й продължаваше да шуми същият припрян шепот, толкова силен и близък, че тя едва се сдържа да не огледа отново стаята. Цялата.

„Стегни се — каза си. — Това е кръвта, която тече във вените ти. Тук няма никого.“

Един и същи кошмар я дебнеше в мрака всеки път, когато затвореше очи: сънуваше шепнещ мрак, в който болката разцъфтяваше като червени цветя, а над тях се извисяваше злокобна и страховита сянка, която добиваше формата на кръст, наподобяващ буквата Т. В мрака се спотайваше и още нещо, нещо огромно и ужасяващо. Лив го чуваше да се движи, чувстваше как земята се тресе под стъпките му, докато то се приближава към нея, но всеки път — миг преди то да изскочи от тъмнината и да се покаже пред очите й — се събуждаше ужасена.

Полежа известно време, успокои дишането си, за да преодолее обзелата я паника, сетне започна да съставя наум списък с нещата, които бе в състояние да си спомни.

„Казвам се Лив Адамсен.

Работя за «Ню Джърси Инкуайърър».

Опитвам се да открия какво се е случило със Самюъл.“

В съзнанието й изскочи образът на монах, застанал на върха на мрачна планина, образувал с тялото си кръст, който запази формата си дори когато монахът се наведе напред и скочи.

„Дойдох тук, за да науча истината за смъртта на брат ми.“

Поради шока, последвал осъзнаването на тези откъслечни спомени, Лив най-сетне си спомни къде се намира. Беше в Турция, в древния град Руин. Знакът, който бе направил Самюъл — наричаше се Тау — бе символът на Тайнството, същият символ, който навестяваше кошмарите й. Само че не беше сън, а беше истински. Сега, когато спомените й започваха да се връщат, тя бе сигурна, че е видяла този кръст някъде в мрака на Цитаделата, бе видяла Тайнството. Съсредоточи се върху този спомен, опита се да извика в паметта си повече подробности, но те продължаваха да й се изплъзват… приличаха на неясен обект в периферното й зрение или на дума, за която не можеше да се сети. Единственото, което успя да си спомни, бе чувството за непоносима болка… и усещането, че е била затворена някъде.

Вдигна поглед към затворената врата, погледна ключалката и си спомни коридора зад вратата. Бе успяла да го зърне за миг на няколко пъти, когато лекарите и сестрите влизаха и излизаха през последните няколко дни.

Колко дни? Четири? Или може би пет?

Бе видяла и двата стола срещу вратата. И двамата мъже на тях.

Единият бе полицай с тъмносиня униформа и значка, каквато не бе виждала. Другият също носеше униформа: черни обувки, черен костюм, черна риза, тънка бяла якичка. При мисълта за него, при мисълта, че той стои на броени метри от нея, страховете й се пробудиха с нова сила. Лив бе достатъчно добре запозната с кървавата история на Руин, за да осъзнае в каква опасност се намира. Дори само да подозираха, че е видяла Тайнството, това пак би било достатъчно, за да я накарат да замлъкне завинаги… както брат й бе замлъкнал завинаги. Тъкмо по този начин бяха опазили тайната си толкова дълго. Звучеше като клише, но беше самата истина — само мъртвите не говорят, само мъртвите пазят своите тайни.

Свещеникът, който стоеше на пост до вратата й, не бе дошъл тук, за да успокои разтревожената й душа или да се моли за бързото й възстановяване.

Бе дошъл, за да я държи затворена в тази болница.

Бе дошъл, за да осигури мълчанието й.

Стая 410

Катрин Ман лежеше в колосания затвор на леглото си през четири стаи от стаята на Лив. Черните й коси бяха разпилени върху възглавницата като символ на надигаща се буря. Тя трепереше, въпреки че в стаята бе топло, както във всяка болница. Лекарите й бяха съобщили, че е изпаднала в шок, че това е закъсняла, но неотшумяла реакция на експлозията в тунела под Цитаделата, в която бе оцеляла. Не чуваше с дясното си ухо, а и лявото бе пострадало сериозно. Щяло да се оправи, твърдяха докторите, но все се измъкваха с уклончиви отговори, когато ги питаше до каква степен.

Не можеше да си спомни случай, когато да се е чувствала толкова изнемощяла и безпомощна. Когато монахът се бе появил на върха на Цитаделата, за да направи с тялото си кръста Тау, тя бе повярвала, че древното пророчество се сбъдва:

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

За да разкрие Тайнството

И да донесе новия век.

Тъкмо това се бе случило. Лив бе влязла в Цитаделата, а sancti я бяха напуснали и сега те — древният враг, пазителите на Тайнството — умираха един подир друг. Макар слухът й да бе увреден, Катрин чуваше суетнята на медицинските екипи, които тичаха наоколо в отговор на поредното писукане, последвало появата на равна линия върху мониторите, следящи сърдечната дейност на пациентите. След включването на всяка подобна аларма тя питаше сестрите кой е починал, тъй като се страхуваше за живота на момичето. И всеки път покойникът се оказваше монах, напуснал този живот, за да бъде съден за делата си в следващия. Смъртта на монасите бе добра поличба. Катрин не бе виждала Лив след настаняването им в болницата, затова не можеше да е сигурна какво точно се е случило в Цитаделата, нямаше представа дали Лив е успяла да разкрие Тайнството, макар че неумолимата поредица от смъртни случаи в редиците на sancti я изпълваше с надежда.

Но ако това бе победа, тази победа бе пирова.

Затвореше ли очи, неизменно виждаше тялото на Оскар де ла Круз — своя баща — да лежи окървавено на пода в онзи склад на летището. Той бе прекарал по-голямата част от дългия си живот в криене от Цитаделата, след като бе успял да избяга от нея и да фалшифицира смъртта си в окопите на Първата световна война. В крайна сметка обаче служителите на Цитаделата все пак бяха успели да го спипат. Той бе спасил живота й, като я бе прикрил с тялото си от гранатата, хвърлена от агент на Цитаделата срещу нея и Гейбриъл.

Оскар бе човекът, който първи й бе разказал истината за Цитаделата, нейната зловеща история и тайните, които криеше зад стените си. Той я бе научил да разчита пророческите символи, издялани върху камъка, още когато тя бе малко момиче. Той й обясняваше тяхното значение — любящ баща, който разказва страховити истории на синеокото си момиченце, както по-късно бе постъпила самата тя с Гейбриъл, майка, която предава същите истории на своя син.

„Когато всичко приключи — неведнъж я бе уверявал Оскар, — когато древното зло бъде поправено, ще ти покажа следващата стъпка.“

Често се бе питала какво ли тайно познание крият тези думи, а сега никога нямаше да разбере.

Sancti бяха разгромени, но междувременно бе унищожено и собственото й семейство — първо съпругът й, сетне баща й. Кой беше следващият? Гейбриъл лежеше в затвора, оставен на милостта на организации, на които тя знаеше, че не бива да се разчита. А и самата Катрин бе видяла свещеника, застанал на пост пред вратата й, поредния агент на същата тази църква, която вече й бе отнела толкова много.

„Ще ти покажа следващата стъпка.“ Така бе обещал баща й. Но той бе напуснал този свят, убит малко преди да завърши делото на своя живот, а Катрин не виждаше стъпка, която да й вдъхне надежда или да спаси нея, Гейбриъл или Лив от надвисналата над тях опасност.