Саймън Тойн
Ключът (61)

61.

Бадият ал Шам

Дух проследи от безопасно разстояние конвоя, който прекосяваше пустинята, като внимаваше най-вече за тежковъоръжените охранители в последния джип и монтираната там картечница М60. Проследяването им не беше проблем: трите автомобила вдигаха достатъчно прах и издаваха местоположението си от километри, а конят му бе състояние да прекосява неравната пустош не по-зле от техните джипове. След близо час прашният облак изчезна, което означаваше, че конвоят е спрял. Дух тръгна по следите от гумите, докато не реши, че се е приближил достатъчно, и остави коня си в сянката на една долчинка, след което измина пеша останалото разстояние. Почти бе стигнал до позицията, която смяташе да заеме, когато чу изстрел.

Мигом свали калашника от гърба си и се хвърли на земята. Огледа пътя пред себе си и видя облаче прах да се разсейва в далечината. От изстрела можеше да заключи, че става въпрос за пистолет — или най-общо, за оръжие, предназначено за близък бой — което означаваше, че не са стреляли по него. Въпреки това продължи да пълзи.

Автомобилите бяха спрели в сянката на поредната купчина камъни и пръст, останала след изкопаването на поредната дупка. Един от мъжете в бели гащеризони бе клекнал, за да измъкне широка тръба, забита в земята. Тя бе част от устройство за сеизмична рефракция, метод, при който в земята се изстрелваше халосен патрон и се измерваше ехото на звуковите вълни. Твърдите обекти отразяваха вълните по различен начин.

Тримата цивилни, които явно ръководеха експедицията, се бяха надвесили над лаптоп и изучаваха резултатите от експеримента. Изглеждаха доста развълнувани. Обсъдиха нещо и посочиха място, разложено в непосредствена близост до скривалището на Дух, след което тръгнаха към него. Работниците в бели гащеризони тръгнаха подире им, нарамили кирки и лопати. Охранителите, останали в колата си, ги проследиха с отегчени погледи.

Цивилните стигнаха до участък, разположен на двайсетина метра от паркираните джипове, и посочиха земята. Отстъпиха встрани и загледаха безучастно как работниците започват да копаят. Един от брадатите мъже извади шише вода от хладилната чанта и я преполови на един дъх. Благодарение на бинокъла си Дух успя да види капчиците вода от външната страна на бутилката и облиза пресъхналите си от жажда устни. Слънцето бе изминало едва една трета от пътя си по небесния свод, но вече напичаше и Дух се чувстваше като гущер върху камък. Трябваше да намери по-добро прикритие и да пийне глътка вода, но работниците, които копаеха, бяха прекалено близо. Не му оставаше нищо друго освен да остане на място, докато те се уморят да копаят поредната дупка и се преместят на друго място.

Не се случи нито едното, нито другото.

След пет минути от дупката се чу ясен звук, който привлече вниманието на всички. Цивилните се втурнаха напред и най-дебелият от тримата се спусна в дупката и започна да разчиства земята с ръце. Когато се изправи, лицето му сияеше.

— Свържете се с базата и им кажете незабавно да пратят багерите — извика той на охранителите. — И още нещо: трябва да оградим мястото. Намерихме го! — каза той, излезе от дупката и изтупа праха от дланите си. — Слава богу, намерихме го!