Саймън Тойн
Ключът (51)

51.

Бадият ал Шам

По времето, когато Дух приближи достатъчно, за да огледа източника на светлината в пустинята, първите лъчи на изгрева вече започваха да обагрят хоризонта. Бе доближил целта си с пълзене, като следваше релефа и се криеше в нощните сенки, за да остане незабелязан. Сега лежеше на склона на плитка долчинка, право срещу обекта, който изучаваше през бинокъла.

Онова, което видя при първия оглед, не му се стори особено интересно. Това като че ли бе едно от хилядите места, на които се извършваха петролни сондажи. След края на войната подобни съоръжения започнаха да никнат като отровни гъби из безброй области от страната.

В центъра на охранявания периметър се издигаше петролна сонда, а около нея бяха наредени сребристи постройки, предназначени за работниците, и голям транспортен хангар за машините и горивото. Равна циментова площадка в далечния край на ограденото пространство с боядисано върху нея огромно H показваше къде биха могли да кацат хеликоптери. В момента обаче не се виждаше нито един.

Всичко изглеждаше обикновено… и все пак нещо не беше наред.

Като за начало, сондата не бе издигната сред петролно поле. На поне сто километра околовръст нямаше друга. Освен това всичко тук изглеждаше прекалено ново, чисто и подредено. Сондьорите местеха своето оборудване от място на място и то носеше следите от мръсотията, останала от петрола, и белезите, причинени от капризите на времето и монтирането и демонтирането на съоръженията на всевъзможни забравени от бога кътчета по света. Цялото оборудване тук блестеше от чистота и изглеждаше толкова ново, сякаш току-що бе пристигнало от завода, разопаковано и монтирано насред пустинята досущ като декор в някой увеселителен парк на сондажна тема. Оборудването работеше, дори в момента сондата се въртеше, но в хранилищата около нея нямаше дори капка петрол.

Дух си спомни как бяха протекли организираните от правителството сондажи в района преди няколко години. Сондьорите пробиваха дупка в земята и ако не откриеха петрол, бързаха да се преместят на ново място. Проучванията им бяха документирани. Изглеждаше малко вероятно една компания да започне сондажи в участък, където друга се е провалила, особено като се има предвид технологията, използвана в наши дни за откриване на петрол. Геоложките проучвания показваха с голяма точност какво се крие на определена дълбочина под земната повърхност, а сондирането на по-голяма дълбочина бе прекалено скъпо.

Най-подозрителна му се стори охраната. Ирак бе опасно място и всяка западна корпорация разполагаше със солидна охрана, най-малкото за да откаже бунтовниците и престъпниците от идеята да отвлекат някой неин служител, след което да поискат баснословен откуп. Охраната на това съоръжение обаче бе прекалено добра и професионално организирана. Периметърът бе ограден от двойна ограда от бодлива тел, а единственият вход бе препречен от двойна стоманена врата. В четирите ъгъла се издигаха вишки с платформи за стрелба, от чиито амбразури стърчаха дула на М60 Мк43, тежки картечници, приети на въоръжение в американската армия. Действаха ефективно до хиляда метра и изстрелваха по шестстотин куршума в минута, което означаваше, че са в състояние да спрат всяко превозно средство, дори бронирана машина. А онова, което можеха да направят на човек, бе направо немислимо. Нямаше никакъв смисъл да се използват подобни тежки оръжия за защита на нещо, което приличаше на сух петролен кладенец. Тук трябваше да се крие още нещо, което Дух не успяваше да види за момента, нещо несравнимо по-ценно, което да оправдае присъствието на тази малка, но добре екипирана смъртоносна армия.

Запълзя отново, за да огледа по-отблизо. Знаеше, че мъжете на вишките оглеждат зорко района, с ръце, поставени върху тежките картечници, затова пропълзя дотам, докъдето смяташе, че е безопасно, и отново огледа терена.

Вече чуваше шумовете, които се носеха над съоръженията: тракането на въртящата се сонда, боботенето на генераторите и климатичните инсталации, гласовете на хора, които разговаряха на смесица от арабски и английски.

От главната сграда излязоха неколцина мъже в бели гащеризони и се насочиха към сондажната кула, където колегите им очакваха новата смяна. Охранителите на вишките също се смениха, като смяната бе извършена поетапно, така че едновременната подмяна на караула да не остави периметъра незащитен. Цялата процедура бе извършена бързо и професионално, което само задълбочи мистерията, пред която бе изправен Дух.

Той продължи да наблюдава и бавно започна да си изгражда представа за начина, по който функционираше това място. Слънцето щеше да изгрее скоро и той трябваше или да се изтегли, или да рискува да бъде забелязан. Тъкмо се канеше да промени позицията си, когато се разнесе боботенето на дизелови двигатели, което заглуши обичайното тихо бръмчене на сондажните съоръжения. От транспортния хангар излязоха три джипа, спряха пред основната сграда и зачакаха.

Оттам излязоха няколко мъже и се качиха в очакващите ги автомобили. Онези, които се качиха в първата кола, бяха със същите бели гащеризони като сондьорите и носеха всевъзможни лопати, кирки и прочие инструменти. В третата кола се качиха мъже, облечени в камуфлажни униформи, каквито носеха стражите на вишките, а джипът им имаше платформа с монтирана върху него картечница М60. Това бе стандартният протокол за всеки охранителен конвой: онези, които не са от особено значение — отпред, охраната — отзад, а по средата важните клечки. Именно върху тази група съсредоточи вниманието си Дух.

Те бяха трима, двама западняци и един иракчанин, облечени в дрехи в различни оттенъци на светлокафявото, увиснали безформено върху охранените им отпуснати тела. Двама имаха бради и дълги коси, които се подаваха изпод изпоцапаните им със солни петна шапки. Очевидно бяха цивилни, но начинът, по който се държаха и разговаряха с шофьорите, показваше, че тъкмо те командват парада. Иракчанинът също се държеше като шеф и нещо в него се стори познато на Дух, но той не успя да го разгледа добре заради разстоянието и брадата, която скриваше лицето му. В този момент от сянката на сградата се появи още един мъж, благодарение на което едно голямо парче от пъзела зае мястото си. Мъжът отиде при водача на групата, каза му нещо, погледна си часовника и махна с ръка към вишката до портала.

Първата от двете стоманени порти се отвори и конвоят се озова в ничията земя между двете огради от бодлива тел. Втората врата се отвори едва след като първата се затвори напълно. Автомобилите поеха по прашните коловози, които Дух бе проследил до това място. Мъжът, който остана в оградения двор, изпроводи с поглед отдалечаващата се колона, сетне огледа околността. Спря за миг очи на мястото, където се бе скрил Дух. Отстрани изглеждаше сякаш двамата се взират един в друг, но Дух знаеше, че е невъзможно да го видят.

После Хайд се обърна, отдалечи се и се скри в лъскавата черупка на основната сграда.