Саймън Тойн
Ключът (72)

72.

Вестта за болестта на брата градинар обиколи Цитаделата — разпространяваше се като вируса, от който всички се опасяваха. Магерницата и трапезарията гъмжаха от слухове, които отклоняваха мислите на монасите от молитвите и изучаването на свещените текстове, разпалваха тлеещото напрежение и подхранваха страховете, свързани с изчезването на Тайнството от планината. Всички се бояха да не станат жертва на някоя библейска чума.

Атанасий чу за това, докато се намираше в кабинета на игумена. От експлозията насам прекарваше по няколко часа дневно в тази стая, за да следи многобройните прессъобщения, благодарение на които Цитаделата се информираше за случващото се във външния свят. Те обаче ставаха все по-мрачни и мрачни.

Повечето направо изхвърляше — мачкаше ги на топка миг след като ги прочетеше и ги хвърляше в коша, в който някога оставяха цепениците за огъня в камината. Тя обаче не бе палена след смъртта на стария игумен.

Брат Атанасий идваше тук най-вече за да намери усамотение. Кошът бе почти пълен и той реши да повика готвачите от магерницата, които винаги се нуждаеха от подпалки. Захвърли последното съобщение и тъкмо се канеше да стане от бюрото и да се върне в лабиринта на планината, когато леко почукване на вратата възвести пристигането на новите бюлетини.

Монахът, който ги донесе, бе брат Озгуд, слаб, неспокоен и плах на вид, с лице като на гризач. Наскоро бе повишен и бе заменил сивото расо на novitiate^[1] с кафявото на administratus^[2]. Влезе, без да пророни нито дума, и остави на бюрото купчина документи, вързани с тъмнозелена панделка.

Атанасий забеляза писмото, сложено най-отгоре. Бе написано на ръка и адресирано до „брат Пийкок“. Посегна машинално към него, изгарящ от нетърпение да прочете съдържанието му, но спря, когато осъзна, че брат Озгуд продължава да е в стаята.

— Нещо важно ли има?

— Братът градинар се разболя — отвърна Озгуд и почеса нервно едната си ръка с другата. — Казват, че кожата му е поразена от зараза. Отведоха го в лечебницата.

— Благодаря. Ще го навестя след като приключа тук.

Озгуд кимна, но не излезе. Покашля се и сведе поглед към ръцете си.

— Смятате ли, че е възможно? Имам предвид заразата? След случилото се със sancti, след като тази чума нападна градината, братята започват да се чудят.

— За какво се чудят?

— Дали не сме разгневили Бог по някакъв начин и той ни наказва за това.

Атанасий се замисли за онова, което бе видял в параклиса на върха на планината.

— Възможно е — отвърна, вдигна поглед и видя страха, изписан на лицето на Озгуд. — Не се тревожи. Братът градинар е останал без сили, дълбоко разстроен от болестта по дърветата. Сигурен съм, че болестта, която го е съборила на легло, е породена от това, а не от Божия гняв. Убеден съм, че не е заразна — каза брат Атанасий и кимна към пръстите на Озгуд, който продължаваше да се чеше нервно. — Заговорят ли всички за бълхи, човек започва да се чеше. Върни се към задълженията си и не позволявай слуховете и клюките да повлияят на здравия ти разум. Ето — той кимна към пълния със смачкана хартия кош, — отнеси това в кухнята. И не забравяй, че днешните новини бързо стават утрешни подпалки.

Озгуд се усмихна, вдигна коша и излезе. В мига, в който вратата се затвори, Атанасий грабна плика и го разкъса, после отиде до огнището. Прочете съобщението, после го накъса на парченца, хвърли ги върху студената решетка и ги запали. Изчака пламъците да превърнат хартията в пепел, след което я взе в шепи и я стри на прах.

„Тази вечер“, пишеше в бележката.