Саймън Тойн
Ключът (36)

36.

Гейбриъл се взираше във фасадата на болницата, заслушан във виковете на изплашените пациенти, примесени с хиляди други звуци, долитащи от изпадналия в шок град.

Основното крило бе озарено отвътре от приглушеното оранжево сияние, което идваше от аварийното осветление, но страничните крила тънеха в мрак. Гейбриъл прикова поглед в черния правоъгълник на прозореца, за който смяташе, че е на стаята на майка му. Искаше му се тя да се покаже там, за да е сигурен, че всичко е наред.

Някъде зад гърба му зави кола и фаровете й осветиха улицата. Гейбриъл се скри в сенките, но без да откъсва поглед от тъмния прозорец на четвъртия етаж. Автомобилът приближи, след което направи нов завой и фаровете му пробягаха по потъналата в мрак фасада на болницата. В този миг Гейбриъл видя някой да стои до прозореца на четвъртия етаж. Беше прекалено тъмно, за да го разпознае, но все пак зърна бяла свещеническа якичка, а това бе достатъчно да предизвика безпокойството му. Възможно бе свещеникът да е влязъл, за да провери състоянието на пациентите. А и това можеше да не е стаята на майка му. Гейбриъл обаче нямаше намерение да рискува. Цитаделата вече бе направила опит да затвори устата му завинаги, а освен това агентите й бяха тръгнали по дирите на Лив.

Пресече тичешком осеяната с отломки улица и хукна към подземния паркинг, забравил за всякаква предпазливост. Трябваше да стигне до стаята на майка си!

Затича надолу по рампата. Пътят му бе осветен от примигването на аварийните светлини на всички коли, паркирани там. Връхлетя през двойната врата, водеща към стълбите, и хукна нагоре. Краката му започнаха да натежават от умора и вече единствено страхът му даваше криле. В съзнанието си вече си представяше сцената, която може би се разиграваше в стаята на майка му, виждаше как свещеникът се отдалечава от прозореца и се навежда над леглото й. В болницата цареше хаос. Лесно щеше да я убие. Никой нямаше да чуе. Свещеникът разполагаше с достатъчно време, за да свърши това, за което евентуално бе дошъл.

Гейбриъл стигна партера. Краката му вече горяха, въздухът не му стигаше. Отне му десетина секунди, за да стигне първата площадка, но вече забавяше крачка. Оставаха му още четири площадки, след което трябваше да мине по коридора между двете крила и да влезе в потъналото в мрак старо психиатрично отделение. В най-добрия случай щеше да му трябва минута, за да се добере до майка си.

Цяла минута. А вероятно и повече.

А майка му може би не разполагаше с толкова време.