Саймън Тойн
Ключът (92)

92.

Брат Аксел бе вързан за леглото. Лежеше и стенеше, забиваше нокти дълбоко в разкървавените си длани, тъй като това бе единствената плът, която можеше да стигне.

Атанасий, Тома и Малахия бяха в банята — стояха пред каменните умивалници и мълчаливо търкаха ръцете и лицата си с антисептичен сапун и се питаха дали отровата, засегнала Аксел, не е попаднала и в техните тела. Едва го бяха удържали, преди зачислените към тяхното помещение apothecaria да го укротят с помощта на добре прицелена инжекция със силен седатив.

Излязоха от банята и завариха в стаята брат Сименон, дошъл веднага, след като бе научил вестта, че заразата е повалила нова жертва. Беше се навел над покритите с рани гърди на брат Аксел и взимаше проба от един голям цирей. Когато приключи, подаде пробата на един от помощниците си, а после се обърна към тримата, без да сваля ръкавиците и маската си. Лицето му бе изпито и изнемощяло. Изглеждаше така, сякаш не е спал от месец, макар в действителност да ставаше въпрос едва за няколко дни.

— Е, това решава един от проблемите ни — каза той, отдалечи се от леглото и седна на едно бюро в другия край на помещението. — Брат Аксел не е единствен. През последните няколко часа регистрирахме три нови случая на болестта, които очевидно не са свързани с първоначалното огнище на заразата. А това променя правилата на играта. Чудех се къде да сложа тези нови пациенти, за да ги изолирам от останалите. Сега вече мога да ги настаня и тук. Ще изнесем още бюра, ще оборудваме втора читалня и лесно ще ги настаним тук. Както каза, братко — той кимна към Атанасий, — уединеността на библиотеката я превръща в идеалното изолационно отделение.

— Ами ние? — попита брат Малахия, чиито облещени от страх очи вече започваха да се пълнят със сълзи. — Тук ли ще останем? В една стая с болните?

— Не виждам причина да ви задържам. Разпространяването на болестта прави оставането ви под карантина безпредметно. Препоръчах нова карантина, която да обхване цялата планина. Благодарение на случаите, които анализирах, успях да откроя няколко ранни симптома. Всеки, който ги прояви, ще бъде изолиран незабавно. Всички останали ще трябва да се заемат единствено с изпълняването на непосредствените си задължения и няма да имат право да се движат из планината.

— Брат Драган одобри ли тези мерки?

Сименон поклати глава.

— Брат Драган е заключил Забранените стълби и се е оттеглил в параклиса на Тайнството. Съветва всички ни да се молим за спасение.

— Кой тогава ръководи Цитаделата?

— В момента? Никой.

Атанасий обмисли новополучената информация, сетне се обърна към Малахия и Тома.

— В такъв случай предлагам тримата да съставим извънреден съвет, който да подпомогне мерките, предприети от брат Сименон. Всеки от нас може да се обърне към своята гилдия с призив за запазване на спокойствие и организиране на логистиката в изолираната ни общност. Можем да организираме доставките на храна да се извършват до основните стълбища, така че никой да не трябва да слиза до магерницата. Така коридорите ще останат празни и ще позволят безопасното пренасяне на нови болни до лечебниците. Спокойствието е единственият начин да се справим с тази беда.

Тома кимна в знак на съгласие, а лицето на Сименон просветна, сякаш някой току-що бе свалил чувал с камъни от гърба му.

— А къде ще се настаним самите ние? — попита Малахия. — Моето работно място е в библиотеката, а сега тя е превърната в изолатор за заразноболни.

Атанасий кимна, сякаш обмисляше проблема, макар вече да бе измислил решение.

— Ще се настаним в покоите на игумена — каза той. — Бездруго са празни, а освен това има достатъчно място и за трима ни. Да не забравяме и че местоположението им ги прави особено подходящи за координиране на усилията на нашите братя в различните части на планината.

Премълча, разбира се, че покоите на игумена, разположени в периферията на планината, са едни от малкото в Цитаделата, които имат прозорци, обърнати към модерния град под тях. А това означаваше, че мобилният му телефон ще улови сигнал.