Саймън Тойн
Ключът (53)

53.

Четири сутринта в Нюарк, Ню Джърси.

Десет сутринта във Ватикана.

Международните новинарски канали бяха започнали да излъчват репортажи от земетресението в Руин още предната вечер, заедно със слуховете, че още неколцина от оцелелите в Цитаделата са предали богу дух. Клементи бе прекарал цялата вечер и по-голямата част от нощта в разговори по обезопасената си срещу подслушване линия. Поглъщаше жадно всяка дума, очакваше с нетърпение потвърждението, че заплахата, надвиснала над начинанието му, е премахната. В крайна сметка умората го бе надвила и той бе заспал, без да получи отговор на този въпрос.

Веднага щом приключи със сутрешните си молитви и служебни задължения, кардиналът се втурна в кабинета си и влезе в електронната си поща.

Очакваха го две съобщения.

Прочете първото с нарастващо безпокойство. Въпреки обещанието, което бе дал на Групата, през нощта бе елиминиран само един от четиримата оцелели. От останалите трима един се намираше под наблюдение — но все пак на свобода! — в Америка, останалите двама бяха изчезнали. Ама че нощ! Двама от независимите агенти, наблюдавали болницата, бяха мъртви. Отвори приложените към съобщението снимки и трепна, когато видя кадрите от местопрестъплението, които показваха свещеника на болничното легло — с широко отворени от изненада очи и прерязано гърло, в огромна локва кръв. Първите репортажи по новините го бяха идентифицирали погрешно като монаха, но последвалите емисии бяха коригирали нещата. Монахът бе обявен официално за изчезнал, заедно с Лив Адамсен и Гейбриъл Ман, оцелелия, по отношение на когото Групата изпитваше най-силни притеснения.

Кардиналът затвори имейла и отвори втория, изпратен няколко часа след първия, с надеждата да открие в него по-добри новини. Подателят му бе друг агент, който предаваше подробен доклад от наблюдението си над изчезналата жена. Погледът на Клементи пробяга по подробностите около полета, който тя бе взела, и полицая, който я бе посрещнал на летището. Към съобщението бе приложена снимка, придружена от пояснителен текст.

Обектът бе забелязан да чете тази книга по време на полета…

Кардиналът отвори снимката и дъхът му секна при вида на каменната плочка, съдържаща един от малкото текстове, написани на изгубения език, които не бяха притежание на Цитаделата. Момичето бе подчертало цял ред със символи и бе написало в полето нещо, което накара Клементи да настръхне от ужас.

Ключът?

Момичето бе извършило съвсем точен превод от език, който само той и още шепа хора из целия свят бяха в състояние да прочетат, език, който играеше ключова роля в плановете му да възстанови църквата. Той се вторачи във въпросителната, изписана от Лив Адамсен. Означаваше ли тя, че момичето не е сигурно в превода, или че не разбира значението му? Едва тогава забеляза, че Лив е подчертала още нещо на същата страница, и взе решение. Това бе Ал Хилах, ключът към всичко. Момичето бе разбрало нещо и това го правеше особено опасно.

Не можеше да си позволи повече прояви на предпазливост. Предния ден бе изпитвал угризения заради решението, което бе взел, но днес не изпитваше и капка колебание. Бе отишъл прекалено далеч, за да се отказва.

Написа кратко нареждане:

Момичето трябва да замлъкне незабавно.

Очаквам резултати до един час.