Саймън Тойн
Ключът (46)

46.

Когато Атанасий и брат Аксел стигнаха до пещерата, там се бе събрала многобройна тълпа. Монасите разговаряха оживено на групички или подреждаха консерви и чували, от които се сипеше ориз, изпопадали от рафтовете по време на земетресението. Бързаха да ги отнесат по-далеч от големия дървен рудан, разположен в центъра на помещението, който задействаше повдигащия механизъм.

— Я престанете! — изкомандва Аксел и си проправи път сред тълпата към монасите с кафяви раса, които отговаряха за асансьора. — Какво си въобразявате? Защо изпращате платформата долу? Защото някой е натиснал звънеца? Не очакваме никакви доставки по това време. — Обърна се към Атанасий и натърти: — Виждаш ли какво става, когато загърбим традицията? Всичко се разпада!

Монах в кафяво расо дръпна спирачката и се обърна към Аксел.

— Решихме, че някой идва с новини или пък за да предложи помощ след земетресението.

— И откъде знаете, че е било земетресение? Някой потвърди ли това? Ами ако е избухнала още една бомба, чиято цел е да ни унищожи? — Аксел отиде до стената и посочи малкия монитор, който обикновено показваше лицата на посетителите. — Не можете да видите кой звъни, но въпреки това сте готови да изпратите платформата. Нямате представа кой може да се качи с нея.

Атанасий пристъпи напред.

— Смятам, че е напълно логично да предположим, че случилото се наистина е земетресение — каза той и посочи през един от отворите в скалата. — Виж сам — почти целият град е потънал в мрак. Явно и тяхното електричество е прекъснато. Ако ставаше въпрос за бомба, насочена срещу нас, едва ли щеше да порази целия град. А и трусовете, които усетихме, бяха доста продължителни, а не краткотрайни и резки като при експлозия. Мисля, че всички знаем какъв е ефектът от една експлозия.

Аксел се загледа в тъмната нощ натам, където обикновено грееха светлините на града. Тук-там се виждаха отделни светли участъци, колкото да покажат, че там наистина има населено място. Той се обърна към събралите се и огледа лицата им, сякаш се опитваше да запомни имената им.

— Добре — каза накрая. — Изпратете платформата, но опразнете помещението. Когато я вдигнете, не искам тук да е останал никой освен братята, които я обслужват. И изчакайте със спускането, докато не разположим охрана на съответните места. Не искам да поемам никакви рискове независимо дали наистина става въпрос за земетресение, или не.

Макар Цитаделата да бе претърпяла множество преустройства и подобрения през вековете, механизмът и начинът на действие на платформата бяха останали почти непроменени. Преди хиляди години, когато хора от различни племена се стичали тук откъде ли не, за да поднесат своите дарове на светите братя от планината, монасите ги получавали именно по този начин. Вярващите поставяли храната и другите дарове на дървената платформа, която монасите издърпвали на ръка до пещерата, наречена Пещерата на даровете.

По същия начин тук идваха и новите послушници.

Платформата ги издигаше един по един на церемония, известна като Възлизането или Възнасянето, която се провеждаше в дните на лятното и на зимното слънцестоене. В издигането нагоре на един новопостъпил послушник посредством усилията на монасите в планината се криеше дълбока символика и тъкмо това бе причината дървената платформа да оцелее през вековете. В определени дни, когато облаците се спускаха ниско над върха на планината, стъпилият върху платформата послушник буквално изчезваше, за да се появи отново, озовал се сякаш на небесата. Това действие от свещения театър, изпълняван от Цитаделата, бе доста зрелищно и привличаше огромни тълпи в дните, когато се разиграваше. Ритуалът бе толкова прочут, че хората се събираха дори само за да наблюдават седмичните доставки на хранителни продукти и трескаво снимаха с фотоапаратите си как скърцащата дървена платформа издига високо в планината чували с брашно или клетки с живи пилета.

Днес обаче малцина щяха да станат свидетели на издигането на платформата. Старият град бе опустял, а пещерата бе опразнена набързо в резултат на заповедите на брат Аксел. В помещението бяха останали единствено ръководителите на гилдии, двамата монаси, които въртяха дървеното колело, и петима стражи с червени раса, изникнали един по един от мрака и застанали до самия край на шахтата с ръце, пъхнати в широките ръкави, в които криеха оръжията си.

Появи се парче бял плат, завързано за основното въже, навито около рудана, което показваше, че платформата всеки момент ще достигне дъното.

— Дръжте здраво — нареди един от монасите на рудана и забави въртенето на колелото, за да може маркерът да се изравни максимално плавно с отметката, издълбана в стената на пещерата.

Стотина метра под тях платформата докосна равната гладка повърхност на каменния под. Един от монасите с кафяви раса дръпна лоста, за да застопори рудана, после опря ръка върху голямото дървено колело и загледа камбаната, която продължаваше да се люлее.

След силното тракане и скърцане на стария механизъм настъпи пълна тишина. Никой не говореше. Никой не помръдваше. Погледите на всички бяха насочени към въжетата в мрака, които потрепнаха леко, когато някой стъпи или остави нещо на платформата долу. В пещерата отекна силен камбанен звън, което означаваше, че каквото и да има там долу, то вече е натоварено и платформата е готова за вдигане. Кафявите раса хванаха здраво дръжките на колелото, отпуснаха спирачката и отново завъртяха рудана.

— Не е много тежка — каза единият, докато въртеше колелото с добре овладян ритъм. — Ще я качим след две минути.

— Качете я бавно и внимателно — отвърна Аксел, без да откъсва поглед от отвора в пода на пещерата. Пристъпи по-близо до ръба и пъхна ръка в ръкава на расото си.

Атанасий го наблюдаваше: възползваше се от възможността да огледа мъжа, който наскоро се бе опълчил срещу него и който несъмнено щеше да го направи отново на предстоящите избори. Брат Аксел имаше авторитетно и властно излъчване, това не можеше да му се отрече. Осемте години начело на стражите на Цитаделата бяха развили у него умението да издава заповеди с непоколебима увереност. Подобно качество бе в състояние да привлече мнозина от обитателите на планината, свикнали да се подчиняват на силни водачи. В бронята му обаче имаше пробойна.

През вековете в Цитаделата се бяха провеждали безброй избори, чиято цел бе да запълнят едно вакантно място — това на игумена. Когато някой прелат напуснеше този свят, мястото му автоматично се заемаше от действащия игумен, който оглавяваше манастира, докато назначението му бъдеше потвърдено официално. Това бе съвсем обикновена формалност — рядко някой дръзваше да оспори избора на новия прелат и всички подобни опити бяха завършвали с неуспех. Този път обаче нещата стояха по различен начин. Автоматичното наследяване бе невъзможно. И прелатът, и игуменът бяха мъртви, нямаше ги и естествените им наследници — sancti. Този път мъжете от планината трябваше да гласуват не само за нов игумен, но и за нов прелат, и тези два избора щяха да определят бъдещето на Цитаделата. Поради тази причина Атанасий бе осъзнал, че също както при американските президентски избори, успехът ще зависи от взаимното допълване на двамата кандидати, а не от влиянието и авторитета само на единия. Аксел не разполагаше с отявлени поддръжници. Беше се издигнал на поста си благодарение на амбицията и целеустремеността си. Може да го уважаваха, но не го харесваха. И така, ако Аксел се кандидатираше за игумен, кой щеше да е неговият прелат? Ако ли пък се кандидатираше за прелат, кой щеше да му служи като игумен? Вероятно щеше да убеди някой от другите стражи да се кандидатира в тандем с него, но всички щяха да разберат, че вторият е най-обикновена марионетка, която трябва да помогне на Аксел да постигне бленуваната цел. Атанасий не се съмняваше, че ако спечели изборите, Аксел ще възстанови sancti в името на традицията, ще затръшне вратата пред всяка реформа и ще върне обичайния ред такъв, какъвто е бил в продължение на хиляди години. В края на краищата Аксел бе войник и стриктните заповеди и рутината бяха нещата, на които се уповаваше и които разбираше. Традицията му вършеше идеална работа.

Разбира се, в Цитаделата имаше и други, които биха могли не само да издигнат своите кандидатури, но и дори да спечелят. Брат Малахия например би бил такъв кандидат, радващ се на уважението на мнозина, но Атанасий не се съмняваше, че ще успее да сключи някакъв съюз с него. Като секретар и иконом на предишния игумен той познаваше механизмите, по които функционираше Цитаделата най-добре, и от него би излязъл полезен съюзник.

Аксел обаче бе друг случай. Най-добрият начин Атанасий да се справи с него бе да го държи в изолация и да се надява, че непоколебимата му привързаност към старата йерархия ще отчужди многобройната умерена фракция в планината. Нямаше вече sancti, а онези, които оплакваха липсата им, бяха малко. Още по-малко бяха онези, които щяха да се зарадват на завръщането им. Това бяха хората, към които можеше да се обърне Атанасий. Те бяха ключът към бъдещето на Цитаделата.

— Дръжте здраво!

Атанасий вдигна поглед и видя от мрака да изниква вторият маркер за разстояние, който показваше, че платформата приближава върха. Аксел, който до този момент крачеше напред-назад, спря и пристъпи напред, за да надникне над ръба на шахтата, като в същото време извади пистолета от ръкава си. Миг по-късно ахна и отстъпи назад, насочил пистолета си в мрака. Останалите стражи последваха примера му в мига, в който се появиха и спомагателните въжета, а платформата се изравни с пода.

В средата й стоеше мъж, облечен в одеянията на свещеник. Две кървавочервени очи грееха от почернялата кожа на лицето му, а устните му бяха изкривени в усмивка. Изгледа ги хладно.

— Така ли се посреща стар приятел? — попита той с дрезгав, но все пак познат глас. — Толкова много ли съм се променил?

Именно славянският му акцент помогна на Атанасий да познае кой стои пред тях. Брат Драган, най-младият от всички sancti, се бе завърнал от мъртвите, за да заеме мястото си в планината. Налетите му с кръв очи обходиха лицата на събралите се монаси досущ като Смъртта, която търси най-слабия и уязвим сред тях.

— Донесете ми расото — нареди той и един от стражите се втурна да изпълни заповедта му, като едва не се препъна в бързината. — И съобщете на игумена, че съм се върнал.

Аксел се покашля.

— Опасявам се, че това не е възможно. За жалост игуменът почина.

Драган пристъпи сковано напред и стъпи на каменния под на пещерата.

— Уведомете тогава прелата.

— Това също не е възможно. За съжаление той също вече не е сред нас.

— Кой тогава е най-старшият монах?

Аксел се обърна към главите на гилдиите, събрали се край рудана в средата на помещението.

— Ръководим делата по общо съгласие, докато не проведем избори, които да излъчат новите ни водачи — каза той. — Сега обаче Бог ни благослови с твоето завръщане. Ти си най-старшият монах в Цитаделата.

Драган кимна и устните му се изкривиха в поредната зловеща усмивка.

— Тогава ме отведете в покоите на прелата и съобщете на братството, че един sancti се е завърнал по Божията милост.

Заобиколи събралите се монаси и изчезна в мрака на планината, разбивайки всички надежди на Атанасий за реформи.