Саймън Тойн
Ключът (109)

109.

Щом хеликоптерът се издигна и се насочи на изток към основния лагер, Лив усети, че почва да губи сили. Отмаляваше толкова бързо, че чак се уплаши. В пещерата и на гърба на коня се бе чувствала добре. А сега сякаш нечия невидима ръка бе издърпала някаква запушалка и цялата й жизнена енергия изтичаше от тялото й.

Тя вдигна поглед към Гейбриъл, който седеше срещу нея в претъпканата кабина на вертолета, и през прозореца зад гърба му успя да зърне небето, което започваше да розовее, и луната, която избледняваше на хоризонта, досущ като самата нея. Когато слънцето изгрееше, и двете щяха да изчезнат. Лив не се съмняваше в това. Беше се примирила със съдбата си. Намираше известна утеха дори в обстоятелството, че няма да издържи целия път до Руин, където да бъде впримчена в безкраен цикъл на страдание и болка, затворена в непрогледния мрак на планината.

Усещаше тежестта на онова, което носеше в себе си. Свито на кълбо, то лежеше мирно и кротко в корема й, но мъртвата тежест я притискаше, дърпаше я надолу, както го прави звезда, която се свива ли, свива, за да се превърне в черна дупка, засмукваща в себе си всичко, дори светлината. Вероятно това щеше да се случи и с нея. Вероятно това щеше да донесе със себе си края на дните.

Под нея се простираше прашната пустош на пустинята. В съзнанието й изплува спомен, за който бе сигурна, че не е неин. Бе спомен от далечно време, когато светът е бил млад, а земята под краката й — тучна и плодородна. Спомен, в който тя стъпваше леко и свободно по същата тази земя. В спомена се появи и мъж. Тя виждаше този мъж и в момента, но в спомена чувстваше топлината на тялото му, силната му ръка около раменете си. Той стоеше неподвижен и й се усмихваше. Гейбриъл.

— Съжалявам — каза той, но шумът от хеликоптера бе прекалено силен, за да го чуе.

Лив поклати глава и лицето му се размаза от плувналите в очите й сълзи. Нямаше за какво да се извинява, нямаше какво да му прощава. Съзнаваше, че той разбира болката, причинена от раздялата, и че ще я изпита отново, този път заради нея. Тя го бе обикнала прекалено късно и за прекалено кратко време, но не бе в състояние сама да определя съдбата си.

Хеликоптерът се наклони и започна да се спуска към пустинята. Небето и земята, които се виждаха през прозореца, също се наклониха, сякаш наистина настъпваше краят на света.

И тогава тя го видя. Видя го да се спотайва в пустинята. Дългият му черен врат се издигаше над туловище, покрито с шипове и плочки, а от устата му излизаше огън.

Това бе драконът от нейните кошмари. Драконът от пророчеството и от Откровението на свети Йоан Богослов. Дебнеше я, за да я погълне, а заедно с нея да погълне и Тайнството.

Хеликоптерът се насочваше право към него.