Саймън Тойн
Ключът (58)

58.

Бързата поредица от бипкания, долетяла от стереоколонките, вградени в лаптопа на Лив, свидетелстваше за набирането на телефонен номер. Тя все още не бе излязла от шока, причинен от пороя спомени, който преводът на текста бе отприщил в главата й. Въпреки присъщия й скептицизъм и рационалност Лив съзнаваше, че в прочетеното има смисъл, има логика. То обясняваше защо може да чете древен език, който не само никога не е учила, но и за който никога не е чувала. Обясняваше и защо всеки път, когато шепотът в главата й се усили, настръхва цялата, прободена сякаш от безброй иглички. Текстът обаче не обясняваше какво представлява „Ключът“, нито пък какво общо има той с нея.

Писуканията преминаха в телефонен звън. Лив се покашля, за да прочисти гърлото си, и се изправи на стола, изпитала внезапно притеснение, че след миг ще се озове очи в очи с Гейбриъл.

На екрана се появи изображението, предавано от уебкамерата на Лив, и тя видя образа си в ниска резолюция, която само подсилваше уморения й вид. Приглади косата си и разтри тъмните кръгове под очите си, сякаш ставаше въпрос за размазан грим, който можеше да изчисти просто ей така. Зачуди се дали да не прекъсне връзката и да наплиска лицето си с още вода в опит да си придаде по-представителен вид, но звънът прекъсна и прозорчето, отворено на дисплея, увеличи размерите си, за да покаже лицето на събеседника й.

Първо се разнесе гласът на Гейбриъл, доста по-плътен, отколкото бе прозвучал по телефона, и също толкова дълбок, колкото си го спомняше.

— Лив? Чуваш ли ме? — попита той и миг по-късно на екрана се появи и лицето му. Гледаше право в нея, веждите му бяха присвити угрижено, а сините му очи искряха.

Лив неволно посегна, за да докосне лицето му, и каза:

— Здравей.

Усмивката смекчи суровите му черти и той също посегна към екрана. Двамата се виждаха за първи път, откакто турската полиция бе отвела Гейбриъл, а той й бе казал да се скрие на безопасно място с обещанието да я открие. Ето, сега той изпълняваше дадената дума, макар това да не бе срещата, която и двамата си бяха представяли.

— Трябва да ти покажа нещо — каза Лив и взе листа, който бе открила в плика. — Даде ми го монахът, който ни помогна да избягаме от планината. Кажи ми, ако не си в състояние да го прочетеш — оказа се, че аз разбирам всичко! — Тя вдигна листа към екрана и изписаните върху него символи се появиха на фокус в Руин на разстояние шест хиляди и петстотин километра от хотела, в който се намираше. Задържа го достатъчно дълго, за да може Гейбриъл да го прочете. Когато свали листа, видя, че към него се е присъединила и доктор Аната. От израженията им Лив можеше да заключи, че и двамата са прочели написаното.

— Разбира се — каза доктор Аната, — какво друго би могло да бъде Тайнството, освен нещо с божествен произход. Това е единственото нещо, което е достатъчно древно или достатъчно могъщо, за да има смисъл. Тайнството е земната богиня, уловена в мрак от изпълнени със завист хора, а ти си я освободила. Пророчеството е изпълнено.

Лив поклати глава и въздъхна.

— Трябва да ви призная, че трудно възприемам всичко това. Преди две седмици щях да се изсмея в лицата ви, ако ми бяхте казали и половината от нещата, които в момента приемам за чиста монета. Добре, да предположим, че всичко, написано тук, е вярно. Но защо тогава се чувствам толкова ужасно? Ако в мен е влязъл някакъв божествен дух, не би ли трябвало да се чувствам страхотно, фантастично? Защо някой шепне в главата ми неща, които не разбирам? И по каква причина онези маниаци от Цитаделата продължават да избиват хора? Не ми се струва пророчеството да се е сбъднало.

Гейбриъл и Аната се спогледаха и Лив попита:

— Какво има?

— Има и второ пророчество — каза Гейбриъл. — Огледалното пророчество. То е продължение или допълнение на първото.

Вдигна бележника на Оскар към камерата и екранът пред Лив се изпълни с познати символи. Шепотът отново се усили, докато тя се взираше в буквите и записваше превода в бележника си. Осъзна значението му още докато го превеждаше. Бе се чудила какво представлява ключът — и сега научи отговора. Тя бе ключът.

Ключът отключва Тайнството

Тайнството се превръща в Ключ

И земята цяла ще потръпне

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и

Чума ще връхлети, за да бележи края на дните

От мига, в който се бе събудила в болницата, Лив бе изпитвала неустоимо желание да се прибере у дома. Отначало бе решила, че това е инстинктът на оцелелия, който я кара да потърси познатото и сигурното, или с други думи, да напусне мрачните, изпълнени с опасности улици на Руин и да се върне в Америка. Сега осъзнаваше, че става въпрос за нещо съвсем различно. Тя не бе изпълнена с копнеж да се върне в собствения си дом, а трябваше да се върне в дома, от който бе дошло Тайнството.

— Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта — повтори Лив.

— Да — каза доктор Аната. — Домът, споменат в Огледалното пророчество, е изначалният дом на всички нас, мястото, където е сътворено Тайнството: Едем.

Рационалната част от съзнанието на Лив преглътна думите й с усилие.

— Огледалното пророчество е съвсем ясно — продължи Аната. — Драконът е символ на огън и разруха. Ако не отнесеш Тайнството в дома му в Едем навреме, ще настъпи краят на дните за всички нас.

— С колко време разполагаме?

— Седемнайсет дни… може и по-малко.

— Ако не успеем?

— Краят на дните е описан в Откровението на свети Йоан Богослов. На земята ще се появи антихрист, който ще донесе болести, глад, земетресения, наводнения… Океаните ще се надигнат и ще погълнат планините, планините ще рухнат в морето. Градовете ще загинат. Ще настъпи краят на живота такъв, какъвто го познаваме, и праведните ще бъдат призовани от Господ.

Лив се свлече унило в стола.

Гейбриъл се наведе напред, лицето му изпълни екрана.

— Ще ти уредя безопасен превоз. Трябва да дойдеш при нас. Всички древни библейски земи са разположени близо до Руин. В тях трябва да потърсим Едем. Още докато пътуваш, ще съм съставил план как да проникнем в Цитаделата.

Лив подскочи.

— Какво?!

— Там Оскар е скрил Звездната карта. Ако не я намерим, няма да намерим и Едем.

Цитаделата отново притегляше Лив в мрачната си орбита. Тя бе избягала колкото се може по-далеч от нея и въпреки това продължаваше да трепери в сянката, която Цитаделата хвърляше, а съдбата й продължаваше да бъде обвързана с тайните, които Цитаделата криеше. В този миг й хрумна нещо. Взе листа, препрочете бележката на брат Атанасий, после вдигна поглед към Гейбриъл, усмихна се и каза:

— Мисля, че знам как да се влезе в Цитаделата.