Саймън Тойн
Ключът (97)

97.

Излязоха от вонящия мрачен ад на психиатрическата клиника. Полковник Уошингтън ги чакаше. Качиха се в джипа, в който цареше приятен хлад — Гейбриъл отпред, Лив отзад — и потеглиха, без да промълвят нито дума.

— Толкова зле ли беше? — попита полковникът, след като пропътуваха няколко километра в пълно мълчание.

Гейбриъл поклати глава. Все още се опитваше да осмисли смахнатата история, която бе чул.

— Не зная. Азиз не ми се стори чак толкова луд. Мисля, че ни разказа истината… или поне нещо, за което е убеден, че е истина. Според него дракон разрушил лагера, а дух убил баща ми. Убеден съм, че това са абстрактни или метафорични термини, зад които се крие нещо друго, но раните му са съвсем истински, а преживяното е било толкова ужасяващо, че е повредило разсъдъка му.

Уошингтън помълча, после попита:

— Кой според него е убил баща ти — някакъв дух или Дух?

Гейбриъл гледаше през прозореца и мълчеше.

— Някакъв дух — отвърна Лив.

Уошингтън свъси вежди.

— Има един бунтовник… не представлява кой знае каква заплаха, затова не сме го поставили на някое от челните места в списъците ни. Макар че ни е създавал проблеми в миналото. Известен е като Аш’абах — Дух.

— Активен ли е все още?

— О, да. Той е федаин от старата школа, воюва срещу всеки, който посегне на свободата на родината му. Очевидно е създавал проблеми и на стария режим, трябва да му се признае това. Мнозина от местните го възприемат като Робин Худ, а това ни затруднява в опитите ни да съберем достоверна разузнавателна информация или да открием базата му. Повечето бунтовници, които могат да се похвалят с някакви успехи, живеят в пустинята. Повечето съобщения за дейността на Дух идват от юг, от провинция Бабил.

— В близост до Ал Хилах?

— Точно така. Другото, което си струва да се спомене, е, че търгува с антики, с древни реликви, които продава на черния пазар за баснословни суми. Любопитното е, че продава единствено на щедро финансирани християнски организации и в много редки случаи на музеи. Някои твърдят, че самият той е християнин, който може да проследи родословието си до библейски времена, още преди по тези земи да дойдат мюсюлманите и да прогонят християните.

— Някаква представа къде можем да го намерим?

Уошингтън сви рамене.

— Честно казано, не. Неслучайно го наричат Дух. Местните се отнасят към него със смесица от уважение и страх. Мнозина са убедени, че той наистина е дух. Твърди се, че има голям белег на врата и говори доста странно, гласът му бил дрезгав. Ако той е убил твоя старец, съветвам те да си изключително внимателен. Той командва значителни сили, разполага с отлични връзки, а ти си чужд човек, озовал се в чужда земя, и нямаш представа къде и как да го откриеш. За твой късмет… — продължи полковникът и посочи един джип, паркиран пред порутен гараж — ти също имаш влиятелни приятели. Наех го посредством една от компаниите, които използваме за прикритие по време на тайните ни операции тук. Това е доста удобен подход в света на разузнаването, а и шефовете не са толкова придирчиви по отношение на разходите. Документите са на твое име, или поне на името, вписано във фалшивия паспорт, с който пътуваш. Приеми го като прощален подарък от Чичо Сам за вярната служба.

Гейбриъл го изгледа с благодарност.

— И през ум да не ти минава да ми благодариш като някой мекушав цивилен, Ман! Знаем, че вече не си на служба, но това не е причина да се размекваш!

Лив, която седеше на задната седалка, се наведе напред и целуна полковника по бузата.

— Благодаря ви!

Уошингтън се усмихна.

— Що се отнася до теб, нямам нищо против да ме целуваш. — Сетне отново се обърна към Гейбриъл и го погледна строго. — Но ти, войнико, ме разочарова, много ме разочарова.

След по-малко от десет минути Гейбриъл и Лив вече пътуваха по прашното асфалтирано шосе, което водеше на юг към покрайнините на града. Наложи се да подпишат цял куп документи, свързани със застраховка срещу експлозиви, застраховка срещу щети, нанесени от стрелково оръжие, и прочие, но като се изключеше това, наемането на джипа не се отличаваше кой знае колко от наемането на автомобил където и да било другаде по света. Уошингтън се бе сбогувал с тях като разтревожен за децата си баща и преди да се разделят им бе оставил своя комплект за оцеляване в пустинята, автоматичния си пистолет, плюс резервен пълнител, и им изнесе цяла лекция, основното в която бе никога да не тръгват на път рано сутрин, когато шосетата са току-що минирани.

Гейбриъл шофираше из предградията на Багдад и от време на време поглеждаше неспокойно към небето, което започваше да помръква на изток. Пътуваха в мълчание. И двамата осъзнаваха, че ги очаква негостоприемната пустиня, в която трябваше да открият нещо, за което имаха съвсем бегла представа. Отиваха на място, обитавано от дракони и духове, а не разполагаха с повече време освен с настъпващата нощ.

По изгрев-слънце всичко щеше да е приключило. По един или друг начин.