Саймън Тойн
Ключът (76)

76.

Улиците на Стария град също бяха потънали в тишина. Работниците от чистотата си бяха отишли и в небето грееше бледа месечина. В полицейския участък Гейбриъл и Аркадиан обсъдиха различните варианти на действие, после си стиснаха ръцете и се разделиха. Аркадиан остана в участъка, а Гейбриъл излезе и тръгна нагоре към Цитаделата.

Наближаваше един през нощта.

Гейбриъл пристъпваше тихо, ослушваше се непрекъснато. Цареше тишина. Смълчан бе дори градът отвъд старите крепостни стени.

Изпълненият с туристи през деня площад бе пуст и над него сякаш витаеше призрачна атмосфера. Гейбриъл мина под една от рекламните арки, разположени встрани от черквата, и вдигна поглед към Цитаделата. Чувстваше се по същия начин, по който се чувстваше навремето преди поредната бойна мисия: съсредоточен, напрегнат и мъничко уплашен. Страхът бе изключително важен. Страхът го предпазваше от прояви на непредпазливост и дори самодоволство, а мисията, която го очакваше, бе изпълнена с опасности, от които имаше пълно основание да се страхува.

Вървеше към дървения мост, прострял снага над пресъхналия крепостен ров. Видя високо над главата си отвора на Пещерата на даровете, зейнал върху почти отвесния планински склон. И той бе потънал в мрак. Единственото свидетелство, че там все пак има нещо, бе тънкото въже, което едва се забелязваше на фона на планината. Отдалеч приличаше на фин белег върху лицето на нощта, спуснал се чак до плоския камък в подножието на планината.

Гейбриъл стигна до въжето и го хвана предпазливо. Внимаваше да не го дръпне силно. Оказа се по-тънко, отколкото бе очаквал, беше изплетено от коноп. Дано да го издържеше. Той извади от джоба си ръкавици за алпинисти и докато си ги слагаше, се огледа. Нищо не помръдваше.

Гейбриъл улови въжето и го подръпна, за да провери здравината му. Щеше да свърши работа. Той си пое дълбоко дъх, увисна на въжето с цялата си тежест и се подготви да чуе рязък метален звън, долетял някъде отвисоко.

Не се чу нищо.

Съобщението бе стигнало до получателя.

И той се бе погрижил камбаната до асансьора да не звънне.

Гейбриъл се закатери по въжето.

Мислеше за Лив, самотна и уплашена, в плен на хората, които бяха убили майка му и скоро щяха да доведат Лив тук. Нямаше да позволи да я сполети същата участ.

Най-сетне стигна до пещерата. Всичките му мускули крещяха от болка, дрехите и ръкавиците му бяха подгизнали от пот.

По-голямата част на пещерата бе запълнена от масивната дървена конструкция, известна като Асансьора. Въжето на камбаната минаваше покрай нея и изчезваше в дупка в скалата, достатъчно голяма, за да мине самото въже, но прекалено тясна за човек. Гейбриъл се набра за последен път и главата му се показа над нивото на пода в пещерата.

Беше празна.

Никой не го чакаше.

А под него зееше стометрова пропаст.

Нямаше повече сили. Усети как се плъзга надолу…

В този миг една ръка го сграбчи за якето и го задърпа нагоре.

Гейбриъл лежеше на студените камъни и се наслаждаваше на радостта от това, че е жив. От пух да бе направен подът на пещерата, нямаше да му се стори по-удобен и мек.

— Трябва да побързаме — каза Атанасий. — Не бива да ни открият тук. — И му подаде сгънато расо. — Облечи го и ще можеш да се движиш необезпокояван из планината.

Гейбриъл се надигна, навлече грубото вълнено расо, погледна Атанасий в очите и му подаде ръка.

— Аз съм Гейбриъл. Благодаря ти, че отново ми спаси живота.

— Атанасий — отвърна монахът малко смутено и стисна подадена му ръка. — Или брат Пийкок, ако предпочиташ. В съобщението ти ставаше въпрос за някаква карта.

Гейбриъл извади листа от джоба си и му го подаде. Беше копие на картата, която Оскар бе нарисувал в дневника си. Атанасий го взе, проследи с пръст очертанията на тунелите и коридорите, стигна до символа с кръстосаните кости и каза:

— Това е костницата. Онова, което търсиш, е погребано под Катедралната пещера редом със святите кости на прелатите. — Взе светилника от нишата в стената и продължи: — Нахлупи качулката ниско над лицето си, следвай ме на десетина крачки назад, а заговори ли ме или ме спре някой, се скрий. Никой няма право да се разхожда из планината по това време. Да се надяваме, че останалите братя спазват правилата по-съвестно от мен.