Саймън Тойн
Ключът (65)

65.

Лив подскочи в леглото, пронизителният писък от кошмара продължаваше да кънти в ушите й. Хотелската стая тънеше в безпорядък — столът бе катурнат, завивките на леглото бяха смачкани на топка, накъсани листове бяха разпилени навсякъде. Зачуди се дали още сънува и това е част от поредния многопластов кошмар, от който трябва да избяга малко по малко. Сви колене към гърдите си и зачака следващото действие от кошмарния сън, но никой не почука на вратата, температурата в стаята си остана нормална, отвъд прага не изникна и фантасмагорична пустиня с огнен дракон. Всичко изглеждаше съвсем реално и естествено и това я притесни още повече.

Опита се да осмисли случилото се: или някой бе проникнал в стаята й и бе направил всичко това, докато тя бе спала, или самата тя го бе сторила, досущ като някой сомнамбул. Нито едното, нито другото обяснение не я успокоиха. Лаптопът й стоеше затворен на мястото, където го бе оставила. Ако някой бе влизал в стаята, щеше да го вземе, нали? Единственото логично заключение бе, че тя сама е направила всичко това. Или пък го бе направило създанието, което носеше в себе си, докато съзнателното й аз е било потънало в сън.

Събра разпилените върху леглото листове. Бяха страници, откъснати от Библията. Корицата на книгата лежеше на пода до леглото. Взе я и тя увисна безжизнено в ръцете й като мъртво животно. Една-единствена страница бе останала залепена за корицата. Страница от Откровението на свети Йоан Богослов и това едва ли бе случайно. По-голямата част от текста върху нея бе задраскан с разкривени, гневни линии, но няколко реда бяха останали незасегнати:

… ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му — седем корони; опашката му повлече третината от небесните звезди и ги свали на земята. Змеят застана пред жената, която щеше да ражда, та, кога роди, да изяде детето й. И тя роди мъжко дете, което ще управлява всички народи…

Лив се взираше в думите, а пронизителният писък на дракона продължаваше да кънти в главата й.

На вратата се почука силно и Лив подскочи.

— Моля, излезте и тръгнете към стълбите! Моля, побързайте!

Мъжът продължи по коридора, чукаше на всяка врата и повтаряше нареждането. Воят, който чуваше Лив, не бе причинен от дракона от съня й, а от противопожарната аларма.

Тя събра набързо дрехите си и грабна чантата си.

В коридора алармата виеше още по-силно и Лив запуши ушите си с ръце, докато бързаше към стълбите. Помисли за съвпадението между текста от Откровение и кошмарните съновидения. Вероятно бе прочела точно този откъс преди да заспи и сама бе посяла в съзнанието си семената, от които бяха избуяли тези страховити картини.

Стигна противопожарната врата и я бутна, чудеше се дали Гейбриъл е успял да уреди пътуването й до Руин. Не можеше да повярва, че очаква с нетърпение да се върне там. Възможността да се срещне отново с него бе променила всичко. Чувстваше се свързана с него.

До такава степен бе потънала в тези мисли, че не чу съскането на хидравличната врата, която се отвори зад гърба й, не усети и острия мирис на хлороформ, преди една ръка, голяма колкото главата й, да притисне кърпата към лицето й.

Опита се да извика, но пищенето на алармата и кърпата приглушиха звука. Опита се да отмести огромната длан, но упойката бе започнала да действа и ръцете й се отпуснаха безжизнено. Последното, което изпита, преди мракът да я погълне, бе внезапният пристъп на паника при вида на кръста, татуиран върху ръката на мъжа, който я държеше.