Саймън Тойн
Ключът (120)

Благодарности

Процесът на написване на първа книга е като организирането на многолюдно празненство, на което нямаш представа кой ще дойде. Слава богу, отзоваха се доста хора, затова най-напред бих искал да сваля шапка и да се поклоня дълбоко на онези, които прочетоха „Sanctus“ и повдигнаха духа ми, като се свързаха с мен, за да ми кажат колко много харесват книгата. Затова искам да ви кажа следното: изпитате ли някога желание да се свържете с някой писател, не се срамувате и не се притеснявайте да не му досадите, не се колебайте — направете го. Ние, писателите, прекарваме по-голямата част от годината заключени в едни малки стаички в главите си, затова всяко писмо от читател ни се струва като слънчев лъч в мрачните сурови килии на нашите затвори.

Наскоро установих, че написването на втора книга също прилича на организирането на парти. Този път обаче човек се труди в сянката на първото парти с надеждата хората, които са дошли на първото, да посетят и второто, като при това не бързат да си тръгнат. Що се отнася до подготовката на това второ парти, бих искал да благодаря най-напред на моята несравнима литературна агентка Алис Сондърс, за която няма невъзможни неща, както и на Марк Лукас и Пета Найтингейл за онзи обяд в „Пинг-Понг“, който едва ли можеха да организират в по-подходящ момент. Задължен съм изключително много и на всички служители на Ай Ел Ей, моята литературна агенция, които — в буквален смисъл — разпространиха написаното от мен до всички краища на света.

Щастлив съм да разполагам и с двама интелигентни и безкрайно симпатични редактори в „Харпър Колинс“ — Джулия Уиздъм в британското поделение на издателството и Дейвид Хайфил в американското, както и с гениален екип от дизайнери, специалисти по маркетинг, търговци и прочие, които оформиха тази книга по най-подходящия начин и помогнаха тя да попадне в ръцете на най-подходящите хора.

Бих искал да благодаря също така и на издателите си в чужбина, които купиха авторските права на „Sanctus“. С мнозина от тях вече се познавам, а с останалите нямам търпение да се срещна, за да ги черпя по едно питие и да им се ухиля щастливо като някой пиян глупак.

И накрая, но не на последно място, искам да благодаря на децата ми Рокси и Стан и на съпругата ми Катрин за цялата любов и подкрепа, без които нищо не би било възможно и нищо не би имало смисъл.