Саймън Тойн
Ключът (119)

Епилог

Слънцето изгря и хвърли плътната тъмна сянка на Цитаделата над масите и столовете, които съдържателите на кафенетата и ресторантите бяха наредили на улицата в подножието на планината. Туристите още не бяха дошли, но камбаната на черквата в Стария град вече биеше, за да даде сигнал за вдигането на железните решетки в подножието на хълма, та поклонниците и зяпачите да могат да поемат пътя си нагоре.

Юнус отвори последния сгъваем стол и го постави върху широкия плочник, след което едвам устоя на желанието си да отпусне измореното си тяло върху него. Беше вир-вода от пот въпреки че утрото бе хладно. Всеки мускул на тялото го болеше. Вече повече от месец работеше на две места, за да спести парите, с които да заплати следването си в университета в Газиантеп. Учебната година започваше през септември. Очакваше добрият туристически сезон през лятото да му помогне да плати повече от половината от таксата за следване през идната година, стига, разбира се, да нямаше повече експлозии, земетресения и прочие щуротии, налагащи затварянето на Стария град за посетители. Но пък в дните, в които Старият град бе затворен, Юнус бе успял да си отспи, затова не съжаляваше чак толкова за тях.

Едва потисна прозявката си, след което се върна в кафенето, където леля Елмас изсипваше в мелничката зрънца кардамон и кафе.

— Изглеждаш уморен — каза тя, вперила остър поглед в изнуреното му лице.

— Ще се оправя веднага щом изпия едно кафе.

Взе една от стъклените чашки, наредени върху барплота, но я изпусна и тя падна на дъсчения под. Подскочи леко, след което се претърколи. Като по чудо не се счупи.

— Я иди си почини, преди да си счупил нещо — измърмори леля му и хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой друг от персонала на заведението не я е чул. — Ще те извикам, когато стане напечено.

Юнус понечи да възрази, но се отказа. Леля Елмас бе от хората, които трудно променяха решенията си, а точно в този момент той нямаше достатъчно сили, за да спори с нея. Може би наистина имаше нужда да подремне. Вдигна чашата, сложи я на барплота и се скри зад завесата, която водеше към стаичката на втория етаж, където спеше нелегално.

Именно леля Елмас му бе предложила да се настани тук, след като бе получил място в един от нощните екипи на чистота. Леля му подправяше списъците на персонала на кафенето — същото правеше и началникът на неговата смяна — така че поне на хартия той напускаше Стария град късно през нощта, след като смяната му приключеше, и пристигаше обратно в ранни зори. На практика кракът му не бе напускал Стария град вече близо месец, дори по време на задължителните евакуации. Хранеше се в кафенето — това бе допълнителен бонус към възнаграждението му — а на първия етаж имаше баня и тоалетна, които покриваха останалите му нужди. Положението го устройваше идеално и му спестяваше доста време, което иначе щеше да прекарва в път. Освен това му бе приятно да знае, че ако не се брояха монасите в планината, той вероятно бе единственият човек, живял в Стария град през последните сто и петдесет години. В университета възнамеряваше да следва история и туризъм, така че подобни неща му допадаха.

Влезе в таванската стаичка и се строполи на леглото, скрито зад стена от кашони. Пространството, с което разполагаше, бе само няколко квадратни метра, заети от продукти за кафенето, и приличаше повече на затворническа килия. На тавана имаше капандура с размерите на книга, през която проникваха оскъдни количества въздух и светлина, но пък надигнеше ли се на пръсти, от нея се откриваше изглед към Цитаделата. Понякога в най-тъмни доби, и то ако вятърът духаше в съответната посока, до него достигаше дим, дошъл откъм планината. Достигаха и звуци, свидетелстващи за живота вътре. Това също му харесваше, караше го да се чувства част от нещо древно и загадъчно… макар че напоследък звуците, които довяваше вятърът, бяха доста смущаващи. Приличаха на стенания на инквизирани, на стонове, изтръгнати от силна болка. Това никак не му допадаше, особено в тъмнината и тишината на Стария град.

Юнус затвори очи и се опита да заспи. В стаята бе по-топло от обичайното. Той обикновено спеше между два и шест през нощта, а през останалото време работеше. Чудеше се колко ли топло ще стане тук в разгара на лятото. Разбира се, винаги можеше да се изнесе, ако горещината станеше непоносима. А можеше да опита да спи и на долния етаж. Дотогава щеше да търпи и ако се наложеше, щеше да си купи тапи за уши, за да не чува странните звуци, които долитаха през нощта.

Вдиша прашния въздух на старата сграда, примесен с аромата на различни ястия, който идваше по стълбите откъм кафенето. Долови миризмата на току-що изпечено кафе, а също и на прясно изцедени портокали, толкова силна, сякаш някой режеше портокали в стаята му… което бе невъзможно, тъй като леля Елмас не предлагаше прясно изцеден портокалов сок в заведението.

Сигурно идваше отнякъде другаде, вероятно понесена на крилете на лекия ветрец, който нахлуваше през капандурата. Сигурно идваше от Цитаделата…