Саймън Тойн
Ключът (49)

49.

Лив седна в полицейската кола и побърза да затвори вратата, за да намери спасение от нощния студ.

— Божичко, Лив, изглеждаш ужасно!

Тя погледна месестото, кръгло като месечина лице на сержант Скай Уилямс и се усмихна. Това бяха единствените искрени думи, които чуваше от дни.

— Съжалявам, че те помолих да дойдеш по това време — извини се тя, докато закопчаваше колана си, а полицейската патрулка се отдалечаваше от тротоара. — Когато ти позвъних, изобщо не съобразих часовата разлика.

Той прие извинението й с махване на ръка, без да откъсва поглед от пътя.

Лив познаваше Скай Уилямс от почти десет години. Истинското му име бе Уилям Годлевски, но подобно на мнозина други полицаи от полски произход, той го бе съкратил и поамериканчил, за да няма проблеми с непроизносимата си фамилия. Бе един от първите полицаи, с които Лив се бе запознала по време на своите журналистически разследвания. По онова време Скай също бе новобранец и може би това им бе помогнало да се сближат — двама новаци, опитващи се да намерят място под слънцето в света на големите. Учудващо бе, че за толкова много години така и не се бе издигнал до нещо повече от сержант. Бе един от най-добрите полицаи, които Лив познаваше, но станеше ли въпрос за отчети и доклади, бе доста немарлив. Три пъти се бе провалял на изпитите за детектив. Освен това не беше и подмазвач. Просто не го биваше да лиже задници. Бе достатъчно умен, за да разбира, че това се отразява благоприятно на кариерата, но ако смяташе, че началникът му е глупак, щеше да му го каже право в очите. В него имаше нещо ужасно безкомпромисно, което изглеждаше едновременно благородно и дразнещо. Тъкмо затова Лив бе позвънила именно на сержант Уилямс от Турция с молба да я посрещне на летището. Той беше полицай от старата школа, напомняше й за героите от онзи филм — „Недосагаемите“, затова тя му имаше безгранично доверие.

— Искаш ли да поговорим за нещо, или не? Дават те по новините вече няколко дни. Когато те видях да стоиш на спирката, не знаех дали да ти предложа да се качиш в колата, или да ти поискам автограф.

Лив нахлупи бейзболната шапка още по-ниско, за да скрие лицето си, и потъна в седалката. Изобщо не се бе сетила, че случилото се в Руин ще бъде отразено и от новинарските емисии тук. Новините от чужбина рядко намираха място в ефир, освен ако не ставаше въпрос за война, в която загиваха американци.

— Какво си чул?

— Над теб е надвиснало някакво средновековно проклятие или нещо от сорта. Хората, с които говориш, умират един след друг. Станаха две самоубийства, които може би са свързани с теб и твоите приключения отвъд океана. Трябва да отида на психиатър за това, че изобщо те качих в колата си. Какво всъщност се случи? Разбра ли какво крият в онази тяхна планина?

— Нямам представа.

— Стига де!

— Наистина. Получих амнезия и не мога да си спомня нищо.

Замисли се за съня, от който се бе уплашила толкова много, че бе предпочела да остане будна по време на дванайсетчасовия полет, вместо да поеме риска да заспи. Едно от двете самоубийства, споменати от Скай, бе това на шефа й. Той бе убит само защото бе разговарял с нея. Дали пък наистина не бе прокълната?

— Виж какво, Скай. Само ме отведи у дома и ще ти разкажа всичко. Ако поговоря за случилото се с някого, това би могло да отключи спомените ми. Освен това нямам търпение да взема един душ и да се преоблека.

— Да те отведа у дома значи… — започна Скай, но не довърши.

Лив забеляза угриженото му изражение. Бе го виждала и преди. Тази негова вездесъща честност означаваше, че Скай е възможно най-лошият играч на покер. Това изражение означаваше, че Скай се готви да й съобщи лоша новина.

— Какво има? — подкани го тя.

Той поклати глава.

— Вероятно е по-добре да ти покажа.