Саймън Тойн
Ключът (12)

12.

Полицейско управление, Централен район, Руин

Същият набит широкоплещест полицай, който преди няколко минути бе закопчал ръцете на Гейбриъл с белезници зад гърба, го побутна към противопожарната врата. Намираха се в отделението с килиите, разположено дълбоко под полицейското управление. Мястото бе същински лабиринт с ниски тавани, криви стени и тесни коридори, издълбани в скалите под града преди стотици години. Мъждукаха голи електрически крушки, които хвърляха зеленикави оттенъци върху боядисаните в сиво стени и създаваха усещането, че се намират във вътрешността на сграда, която — ако можеше да бъде сравнена с жив организъм — не се чувства никак добре.

Не че самият Гейбриъл се чувстваше добре.

Току-що бе приключила срещата му с адвоката, който бе изложил обвиненията срещу него. Ченгетата бяха открили три трупа в хангара на летището, а полицията бе в състояние да докаже, че той също е бил на това място. Двама от мъртъвците бяха простреляни с деветмилиметров пистолет, а ръцете му реагираха положително на взетата от дланите му проба за барутни отлагания. Освен това Гейбриъл бе заловен в градската морга по времето, когато там е било откраднато тяло. И накрая, нападнал е полицейски инспектор със спринцовка, пълна с кетамин^[1]. Несъмнено именно последното обвинение бе причината за грубото отношение на мълчаливия помощник-инспектор. Останалите обвинения най-вероятно щяха да отпаднат, но това щеше да отнеме време, а Гейбриъл не разполагаше именно с време.

Припомняше си отново и отново сцената, на която бе станал свидетел в Цитаделата, и се опитваше да проумее видяното. Нямаше представа защо му бяха позволили да напусне планината жив, при това с момичето на ръце, но ясно съзнаваше, че е успял да се измъкне от лапите на ордена само временно. Каквото и да се бе случило с Лив на върха на планината, преди да я намери, каквото и да бе научила за Тайнството — дори да не бе научила нищо — нямаше никакво значение. Монасите sancti, положили клетва да защитават най-голямата тайна на планината, щяха да прегрупират силите си и да предприемат мерки да й затворят устата завинаги. Лив се намираше в смъртна опасност, както и майка му, между другото, а също и самият той. Нямаше да е в състояние да защити никого, ако останеше заключен тук. Единственият му ход бе бягството, но нямаше представа как да се измъкне.

Бе огледал сградата, докато го водеха по коридорите, с надеждата да открие начин за бягство. Но всяка врата, край която бяха минали, водеше към други килии — в някои имаше затворници, други бяха празни. До стаята за разпити се стигаше по едно стълбище, което означаваше, че отделението с килиите се намира в подземието на сградата. Единственият начин да се излезе или влезе бе през автоматичната врата, през която бе минал, когато го доведоха тук.

Забави крачка, когато наближиха следващата килия, но рязко блъсване в гърба го накара да продължи. Гейбриъл трескаво обмисляше възможностите. До момента го бяха държали в единична килия, което напълно го устройваше. Нова килия може би означаваше съкилийници. А това не бе добре.

Продължиха да вървят все по-навътре и по-навътре в лабиринта. Боята се бе надула на мехури на местата, където солите се бяха процедили през скалата в стените и никой не си бе направил труда да ги измаже и боядиса отново. Тук килиите бяха доста по-малко и всичките бяха празни. За сметка на това миризмата на мухъл бе още по-силна. Явно тези килии се използваха рядко.

Стигнаха края на коридора и поредното блъсване в гърба запрати Гейбриъл към двойна противопожарна врата, която водеше към къс тунел, разделен наполовина от решетка. От другата страна имаше килия със стоманено клекало, тясна пейка, зазидана в стената, и един мъж, толкова огромен, че всичко около него изглеждаше така, сякаш е пренесено от къщичката на седемте джуджета.

— Пъхни си ръцете през решетките — нареди му помощник-инспекторът.

Великанът направи една огромна крачка напред и препречи килията по цялата й ширина, след което пъхна дебелите си като бедро на лекоатлет ръце между решетките.

Полицаят сграбчи Гейбриъл и го завъртя странично към стената.

— А̀ мръднеш, а̀ съм те гръмнал с електрошоковия пистолет, ясно? — Дъхът му вонеше на кафе и цигари.

Гейбриъл кимна и усети натиска на ченгето да отслабва, тъй като онзи бе насочил вниманието си към гиганта. Бе се изненадал, когато помощник-инспекторът с фигура на щангист бе дошъл самичък, за да го отведе в килията. Сега разбра причината: по-малко ченгета, по-малко свидетели.

Вдигна поглед към детектора за дим и охранителната камера, монтирани под вентилационните тръби, които минаваха по дължината на коридора. Видя, че камерата е от старите модели, които предаваха не особено ясни черно-бели образи без звук. Кабелите вероятно водеха към контролната зала, покрай която бяха минали. Вероятно там стоеше друг полицай, който в момента ги наблюдаваше, готов да изпрати подкрепление в случай на нужда. Килията обаче оставаше извън обхвата на камерата. Никой нямаше да види онова, което щеше да се случи вътре. А и щом помощник-инспекторът заключеше вратата и се отдалечеше, никой нямаше да го е грижа какво ще се случи.

Гейбриъл отмести поглед към огромното туловище на затворника от другата страна на решетките. Гигантът се взираше право в него и студените му очи излъчваха неприкрита заплаха. Гейбриъл издържа погледа му, макар че ако отместеше очи, това нямаше да му спести нищо. Очите на великана бяха разположени дълбоко в плоското му кръгло лице, увенчано с изненадващо консервативна руса прическа, която подхождаше повече на застрахователен агент.

Гейбриъл откъсна поглед от бездънните очи на затворника и огледа останалата част от туловището му. Наистина бе огромен, същински Франкенщайн, съшит от яки мускули, получени благодарение на дългогодишен прием на стероиди, и изпълнен със злоба и агресия. Едва се побираше в памучната си риза, чиито навити ръкави разкриваха огромните му ръце. Белезниците изглеждаха абсурдно малки върху дебелите му китки, но нещо друго, разположено над тях, разтревожи Гейбриъл. Синкава затворническа татуировка. Общо взето, колкото по-голяма бе татуировката, толкова повече време бе прекарал притежателят й в затвора. А тази бе огромна. Но не очевидното криминално минало на великана или дори огромните му размери притесняваха Гейбриъл толкова, колкото онова, което изобразяваше татуировката. Огромната рисунка — вероятно направена от самия затворник с помощта на мастило и игла — представляваше кръст. По някое време в тъмното си стероидно минало гигантът бе решил, че е открил Божията светлина. А сега църквата бе открила него и очевидно го бе натоварила да свърши нейната мръсна работа.

Бягството вече не бе опция, а необходимост. В мига, в който полицаят завиеше зад ъгъла на коридора, Гейбриъл щеше да остане самичък, заключен в земните недра с това набожно чудовище, и освен ако не измислеше нещо, при това много бързо, нямаше да се измъкне жив оттук.