Саймън Тойн
Ключът (83)

83.

Лив долови шумове и движения — достигнаха до нея през мекия пашкул на медикаментозния сън. Бяха по-различни отпреди, вече не долавяше равномерния шум на самолетни двигатели, а нещо по-тихо. Долови скърцане на гуми, усети лекото подрусване на автомобил, който се движи по неравна повърхност. А после скърцането спря. Отвори се врата и когато в колата се качи още някой, Лив усети амортисьорите й да клякат. Навън бе тъмно, сигурна бе в това, макар очите й да си оставаха затворени. Долови нощта, която се прокрадваше през отворената врата, и чу нощните звуци: сухото скрибуцане на щурците, лекия полъх на хладния ветрец.

Който и да се бе качил в автомобила, бе застанал близо до нея и я оглеждаше. Представи си как огромният русокос похитител се кани да й бие поредната инжекция, която да я превърне в пленник на собственото й тяло. Искаше й се да скочи и да побегне в нощта, но знаеше, че тялото й е прекалено слабо и няма да й се подчини. Подготви се за убождането на иглата. А после някой каза:

— Лив?

Тя отвори с мъка очи и се опита да ги фокусира. Фигурата, надвесена над нея, бе озарена от прекалено ярка светлина, за да я различи добре, но знаеше кой е това.

Гейбриъл се усмихна, когато я видя да отваря очи, и тя също се усмихна, но мислено, после протегна ръка, за да докосне лицето му, отново мислено, тъй като ръката й продължи да лежи неподвижно, а лицето й си остана безизразно като маска. Все още не бе успяла да се измъкне от затвора на химикалите, с които я бяха тъпкали. И макар да се наслаждаваше на този миг, спомените за кошмара се върнаха. Последния път, когато се бе събудила от сън, бе открила Гейбриъл да стои на прага на хотелската й стая, погълнат от пламъци. Образът му се размаза, когато очите й плувнаха в сълзи, но тя премигна няколко пъти и отново отвори очи. Искаше да се взира в него колкото се може по-дълго, дори наистина да бе илюзия.

Той протегна ръка и изтри една сълза с палеца си, сетне се наведе и я целуна. Едва когато устните му докоснаха нейните и тя почувства топлия му дъх върху кожата си, разбра, че това не е сън. Той наистина бе тук.

„Скрий се на сигурно място и остани там, докато те намеря“, беше й казал при последната им среща.

И макар тя да се бе провалила, при това ужасно, и да не бе спазила своята част от уговорката, той, незнайно как, бе удържал на думата си.

— Всичко е наред — прошепна Гейбриъл и думите му подействаха като вълшебство, което прогони зловещата магия от нея. — Спи сега. Ще поговорим пак, когато си починеш.

Хвана ръката й и я задържа в своята, а тя затвори отново очи и потъна в спокоен сън.