Саймън Тойн
Ключът (54)

54.

Нюарк, Ню Джърси

— Ето, заповядай! — каза Скай и отвори вратата с апломб, който хотелската стая определено не заслужаваше.

Бе обзаведена семпло и функционално и едва побираше двойното легло, разположено в нея. През единствения прозорец се процеждаха оскъдните лъчи на изгряващото слънце, а гледката, която той предлагаше, бе тухлената фасада на отсрещната сграда.

— Чудесна е! — каза Лив и прекрачи прага.

Скай остана в коридора като притеснен тийнейджър, излязъл на първа среща. Бръкна в джоба на якето си и измъкна евтин мобилен телефон.

— Заповядай — каза и го подаде на Лив. — Картата е предплатена, имаш разговори на стойност петдесет долара. Използвай го, ако трябва да позвъниш на някого. — Лив го взе с благодарност. — Записал съм номера си в телефона, в случай че се наложи да се свържеш спешно с мен. Почини си добре, става ли? — Кимна, сякаш за да отговори сам на собствения си въпрос, после се обърна и си тръгна. Не бе от хората, които умееха да показват чувствата си, но имаше голямо сърце, а това бе най-важното.

Лив затвори вратата и завъртя резето докрай, след което огледа стаята. В много отношения тя приличаше на болничната стая в Руин. Обзавеждането бе малко по-луксозно, а леглото бе двойно, но във всяко друго отношение стаята носеше клеймото на институционалната скука.

По пътя насам Скай й бе обяснил, че полицията използва хотела за настаняване на ключови свидетели и съдебни заседатели по време на важни съдебни процеси. Регистрира я под фалшиво име и лични данни, така че нито истинското й име, нито номерът на паспорта й да се появят в която и да било база данни. Това щеше да я направи по-трудна за откриване поне за известно време, което й помогна да се почувства в безопасност.

Лив извади лаптопа и зарядното от чантата си и ги сложи на плота, който играеше ролята на бюро. В единия му край имаше лампа с огледало, окачено на стената зад нея, а в другия — телевизор с плосък екран. Тя го включи и по стар навик намери новинарски канал. Тъкмо се канеше да започне разопаковането на останалата част от багажа си, когато говорителят каза нещо, което я накара да извърне рязко глава към екрана.

— Първите трусове в историческия турски град Руин са усетени снощи около осем вечерта местно време. Макар магнитудът им да не е особено висок, те като че ли са отключили верижна реакция в съседни разломи из цяла Турция, както и на юг и на изток в Сирия и Северен Ирак. Сеизмолозите твърдят, че никога досега не са наблюдавали подобно явление и не са в състояние да обяснят причините, които са го породили.

Лив впери поглед в картата, която показваха.

Самолетът й бе излетял точно в осем вечерта.

Спомни си рязката болка, която бе изпитала, когато колесниците се бяха отделили от земята, усещането, че в нея сякаш се е скъсало въже, примигването на светлините, докато самолетът набираше височина. Бяха ли свързани тези събития по някакъв начин? Не би трябвало. Не би могло.

— Единствените жертви са открити в болницата в Руин. Полицията потвърди в официално съобщение, че Катрин Ман, една от заподозрените за неотдавнашния бомбен взрив в Цитаделата, е мъртва, макар да не става ясно дали смъртта й е пряк резултат от земетресението…

Лив гледаше онемяла екрана.

— Така броят на живите оцелели от инцидента в Цитаделата е сведен до трима: монахът, чието местонахождение е неизвестно, Лив Адамсен, която е напуснала болницата няколко часа преди земетресението, и Гейбриъл Ман, избягал от полицейския арест приблизително по същото време.

Лив пребледня, гърлото я стегна, започна да й се повдига.

Катрин — мъртва.

Гейбриъл — изчезнал.

Запита се дали наистина е изчезнал, или и с него се е случило нещо.

Все още замаяна от новините, Лив отвори лаптопа си и откри с помощта на търсачката сайта на „Ортус“, фондацията, в която работеше Гейбриъл. Ако някой бе в състояние да се свърже с него или да й съобщи къде се намира той, това бяха хората от фондацията. Зареди страницата на „Ортус“, откри телефоните за връзка с представителството в Руин и се пресегна за телефона на Скай. Набра номера на „Ортус“, който вече бе записала в бележника си, и се зачуди за колко ли минути международни разговори ще й стигнат петдесетте долара, платени от Скай. В ухото й прозвуча странен сигнал, след което някаква жена отговори на турски.

— Здравейте — каза Лив с надежда да преодолее езиковата бариера. — Говорите ли английски?

— Да.

— Искам да предам съобщение на Гейбриъл Ман.

Пауза.

— Той не е тук.

— Зная, но някой би ли могъл да ми помогне да се свържа с него? Аз съм му приятелка и трябва спешно да говоря с него.

— Той не е тук.

Лив не бе изненадана от недружелюбната реакция, но въпреки всичко се подразни от нея.

— Мога ли да му оставя съобщение? Моля! Само едно съобщение!

— Какво съобщение?

— Предайте му да се обади на Лив. Той ще разбере. Много е спешно! Благодаря ви — каза тя и продиктува телефонния си номер, след което отново благодари на жената и затвори. Нямаше никакъв начин да разбере дали тя ще предаде съобщението й, или просто ще го хвърли в кошчето.

Трескаво започна да съставя наум списък на хората, които бе срещнала по време на престоя си в Руин и които биха могли да знаят нещо, но постепенно осъзна — при това с все по-засилващо се чувство на страх и ужас — че повечето от тях са мъртви. Вероятно Скай беше прав, че е прокълната. Историята на Тайнството бе пълна с проклятия и злокобни пророчества. Самата Лив бе част от едно такова пророчество. Спомни си как бе седяла в сянката на Цитаделата и го бе обсъждала с…

Отвори нов прозорец в браузъра и написа „доктор Мириам Аната“. Сред резултатите откри и линк, който водеше към уебсайт. Лив го отвори и снимката, която изпълни екрана, бе на същата забележителна жена, с която се бе запознала в Стария град на Руин. Имаше страница с адрес и телефон, както и информация за издателите на всичките й книги, агент, който уреждаше публичните й лекции, имейл за връзка с авторката… Лив кликна върху линка и започна да пише:

Доктор Аната,

Пише Ви Лив Адамсен. Ако знаете как да се свържете с Г., моля, предайте му да ми позвъни незабавно. Аз съм в безопасност. Този номер също е сигурен.

Написа номера на мобилния телефон на Скай и изпрати съобщението.

Докато наблюдаваше как съобщението напуска папката, означена с „изпращане“, я обзе чувство на безпомощност, последвано от усещане за неудовлетвореност и безизходица. По всичко изглеждаше, че е изчерпала всички възможности, а не е постигнала нищо.

Прегледа отново резултатите от търсачката в интернет с надеждата да открие поне още един телефонен номер. След час или два би могла да позвъни на някой колега във вестника и да го помоли да открие номера на домашния или на мобилния телефон на доктор Аната, но не искаше да чака толкова дълго, нито пък искаше да рискува някой да подслуша разговора й с репортера, който неизбежно щеше да поиска да научи повече подробности за случилото се с нея през последните две седмици.

Някъде от коридора долетя трясък от затръшната врата, последван от отдалечаващи се бързи стъпки. Хрумна й, че би могла да седи тук цял ден, стига да пожелае, разбира се, но все някога Скай щеше да се върне, за да провери как е, и най-любезно да я уведоми, че полицията се нуждае от нейната стая. Къде щеше да отиде тогава? Нямаше си никого. Всички членове на семейството й бяха мъртви.

Запита се колко ли от хората, настанявани в тази стая преди нея, са изпитвали същите чувства; важни свидетели, готвещи се да загърбят досегашния си живот, за да дадат показания на някой важен процес. Вероятно стаята бе пропита с отчаяните мисли на безброй хора с провалено минало и несигурно бъдеще. Едва ли е особено трудно да изгубиш воля за борба, след като си попаднал в стая като тази, предлагаща тухлена стена вместо някоя по-приятна гледка.

Разстроена от мрачната, потискаща насока, в която бяха поели мислите й, Лив се захвана за работа. Изпразни съдържанието на пътната си чанта върху леглото и започна да сгъва дрехите си и да подрежда малкото останали й вещи. Остави историческата книга на нощното шкафче заедно с бележника си, после попадна на плика с турски пари. Канеше се да го изхвърли в кошчето, когато й хрумна, че освен няколко касови бележки той може да съдържа неща, които да й послужат като улики за случилото се в Руин. Откри в него две касови бележки от таксита, друга за храна и… голям лист, сгънат на четири. Отвори го с надеждата това да е подробна хотелска сметка или нещо подобно, което да й предложи повече информация. Оказа се абсолютно неподготвена за онова, което видя.

Едната страна на листа бе замацана с въглен: някой го бе поставил върху каменен барелеф и бе повторил очертанията върху хартията. На местата, където въгленът липсваше, ясно личаха отделни символи, същите символи, които бе видяла в книгата. Лив обърна листа и откри написана на ръка бележка:

Това няма да обясни всичко, нищо не би могло да го обясни, но все пак може да послужи като начало. Надявам се, че след като улесних бягството Ви от планината, нещата ще се променят и след време ще можем да разговаряме лице в лице. Но ако Цитаделата остане затворена, което също е възможно, искам да знаете, че тук винаги ще имате приятел в мое лице. За да се свържете с мен, трябва да отидете в черквата в Руин и да поискате да се изповядате при брат Пийкок. Всяко затворено в плик съобщение, което му предадете, ще достигне непокътнато до мен.

Ваш

Брат Атанасий

Бележката пробуди поредица от несвързани спомени.

Пред очите й изникна образът на монаха, чиято гола глава лъщеше в мрака на параклиса, докато той ги водеше из пълните с дим тунели, прорязващи планината, за да се озоват във външния свят. Беше им помогнал да избягат, а сега отново предлагаше помощта си. Тя обърна листа и погледна леко размазаните символи, странни, но въпреки това познати. Бяха издълбани върху камък, в долната част на който се виждаше Тау. Това бе най-големият текст, написан на изгубения език, който бе виждала, по-голям от всеки друг, показан на илюстрациите в книгата.

Докато погледът й пробягваше по редовете на текста, шепотът в главата й започна да се усилва, а кожата й настръхна. Бе минало прекалено много време, откакто бе напуснала болницата, за да може да обясни тези симптоми със страничните ефекти на някое успокоително. Каквото и да предизвикваше това, не бе на химична основа. Вероятно проблемът бе психологически или пък ставаше въпрос за нещо друго, което все още не бе готова да обмисли.

Разстла листа върху плота и отново се взря в символите. Почти незабавно шепотът се усили. Колкото повече се съсредоточаваше Лив, толкова по-силен ставаше той. Заглуши шума от уличния трафик навън и изпълни главата й, докато в кожата й не започнаха да се забиват хиляди миниатюрни иглички. Лив събра воля и превъзмогна болката, макар да се чувстваше така, все едно държеше дланта си върху пламък.

Шепотът постепенно прие определена форма, превърна се в глас, който прозвуча в главата й, и символите пред очите й започнаха да се подреждат и да образуват думи, които да обяснят всичко…