Саймън Тойн
Ключът (24)

24.

Общинска болница, Руин

С настъпването на мрака започнаха вечерните процедури.

Една от стаите вече бе празна, затова нещата вървяха по-бързо от обикновено. Отец Улви нямаше търпение да остане сам, за да не му пречат да се съсредоточи върху това, което трябваше да свърши през нощта. Продължи да си играе със зърната на броеницата, прибрана в джоба му, докато болногледачът проверяваше състоянието на Катрин Ман, след това тръгна с него към последната стая в дъното на коридора.

Едрият болногледач буташе бавно количката към нея, силно приведен, сякаш задачата го затрудняваше. Улви съзнаваше, че не тежестта на количката забавя стъпките му, а дълбокото нежелание да влезе в онази стая и да се изправи лице в лице с онова, което щеше да завари там. От друга страна, трябваше да признае, че във вида на монаха имаше нещо, което притесняваше дори него. По време на своите мисии бе виждал гледки, от които би прилошало на всеки — жестоки рани, нанесени с нож, жертви на изгаряния, тела, обезобразени до неузнаваемост в резултат на насилие и инквизиции, но никога не бе виждал нещо, което дори слабо да наподобява състоянието на пациента в стая 400.

Отец Улви Шимшек влезе в стаята първи и задържа вратата отворена, за да влезе болногледачът с количката, като внимаваше да не поглежда към леглото. Чуваше сухото дрезгаво дишане, немощно и плитко, сякаш монахът дишаше предпазливо, все едно крадеше въздуха, който дишаше.

Затвори вратата и се обърна към леглото.

Всеки път това, което виждаше, го стряскаше. Най-поразителното бе цветът на кожата на монаха. Онези участъци от нея, които не бяха покрити от изпоцапаната жълта пижама, скриваща по-голямата част от тялото му, бяха абсолютно черни. От инструкциите, които бе получил, Улви знаеше, че мъжът, който лежи пред него, е европеец с бял цвят на кожата, сръбски монах на име Драган Руя. А изглеждаше така, сякаш е бил овъглен или потопен в суров петрол, толкова наситен и тъмен бе цветът на кожата, увиснала върху изпосталялото му тяло. От каквато и болест да страдаше, тя бе съсипала организма му и бе разложила тялото му така, че той приличаше повече на труп, отколкото на жив човек. Приличаше на онези мумифицирани тела, които алпинистите намират понякога в планината, тела на други алпинисти, изсушени до такава степен от месеците и дори годините, през които са били изложени на ветровете и студовете, че от тях не е останало нищо, освен свито, сбръчкано подобие на човешко същество. Откриваните в планините мъртъвци обаче се озоваваха в моргите, а не в болниците, не приковаваха погледа си в теб в мига, в който влезеш в стаята им, и не потръпваха при смяната на превръзките, покрили загнилите им рани.

Улви огледа лицето, дългите коси, разпилени върху сухата като пергамент кожа, брадата под напуканите устни, проскубана и залиняла, покрила част от изпочупените зъби, потъмнели от кървящите венци. Монахът сякаш стенеше, но всъщност не бе издал нито звук, ако не се броеше немощното му дишане. Очите му — слава богу! — бяха затворени, тъй като именно те притесняваха Улви най-много.

Ако побързаха, имаха шанс да напуснат стаята, преди монахът да се събуди.

Болногледачът бързо проумя този факт и без да се бави, се зае със задълженията си. Взе от кутията нитрилови ръкавици, сложи си ги и смени с нова почти празната торбичка с плазма, която се вливаше във вените на монаха. После извади спринцовки с витамин K и тромбин, които да подпомогнат съсирването на кръвта, както и скалпели, за да разреже покритите с гной превръзки на странните рани.

В този момент обаче допусна грешка. В нетърпението си да отвори нов пакет с бинт го направи прекалено шумно и непохватно. Звукът отекна в смълчаната стая, в резултат на което тънките почернели устни на пациента помръднаха. Улви и болногледачът наблюдаваха монаха с надеждата той отново да потъне в сън. Това обаче не се случи. Монахът обърна глава към тях, клепачите му се отвориха и разкриха ужасяващите му очи, яркочервени в резултат на многобройните кръвоизливи. Улви впери поглед в тях, сякаш хипнотизиран от вида на своя брат монах и демона, в който се бе превърнал.

От светлината го болеше.

От всичко го болеше.

Когато се събуди за първи път тук, на това място, Драган за миг помисли, че е попаднал в рая. Вече не се намираше в мрачните зали и коридори на Цитаделата, затова реши, че е умрял. Но когато го връхлетя болката, разбра, че нещо не е наред, защото в рая нямаше място за подобна агония.

През първите няколко дни, когато осъзна къде се намира, очакваше с нетърпение смъртта. Нечовешките му мъки му подсказваха, че тя е близо и ще настъпи по един или друг начин. Или организмът му ще престане най-сетне да се бори, или Цитаделата ще изпрати свой агент.

Законът бе категоричен.

Тайните на Цитаделата трябва да бъдат опазени.

А той бе sanctus, пазител на Тайнството. Нямаше да му позволят да остане навън с цялото тайно познание, което къташе в главата си. Или щяха да го върнат обратно, или щяха да му затворят устата — не само на него, но и на всеки, с когото е разговарял.

Той обаче не бе промълвил нито дума.

Нито пред лекарите, нито пред полицаите, нито дори пред свещеника, който не го изпускаше от поглед и се промъкваше от време на време в стаята му, за да му съобщи последните новини от външния свят.

Копнеше да бъде оставен на мира. Не се интересуваше от нищо. Не искаше нищо друго, освен да запази душата си чиста и да застане пред Господ с ясното съзнание, че е останал верен на клетвата си и е отнесъл тайната в гроба си.

Бе чул стъпките на Смъртта в коридора, бе я чул да спира пред вратата му, да го дразни с близостта си, но да го подминава и да влиза в други стаи, за да вземе други души. Желаеше я, копнееше за нея, но Смъртта не му обръщаше внимание.

Затова търпеше, чакаше своя ред, който — слава богу! — щеше да настъпи скоро, не се съмняваше в това. Защото въпреки преливанията на кръв, въпреки лекарствата, които трябваше да не й позволят да изтече от тялото му веднага след преливането й, той усещаше как животът го напуска капка по капка и се процежда между бинтовете и почернялата кожа на раните му, които болногледачът почистваше.

Сега обаче се чувстваше по-различно.

Сега се боеше от шепота на Смъртта. По-рано, когато се бе събудил с болката, последвала съня, в който бе напълно здрав и се намираше в прохладните тунели в недрата на планината, бе видял в стаята черна фигура. Отначало реши, че това е Смъртта, дошла най-сетне да го прибере. Но когато кървясалият му поглед се проясни и фигурата пристъпи напред, видя, че това е свещеникът, дошъл да му съобщи последните новини.

Смъртта все пак бе дошла, но не за него.

„Ти си последният — бе прошепнал свещеникът. — Последният…“

Докато лежеше, прикован от тежестта на тази вест, Драган Руя бе почувствал силата да изпълва тялото му едновременно с осъзнаването, че смъртта вече не е желана. Той трябваше да живее. Нямаше представа кой е застанал начело на Цитаделата, но подозираше, че орденът е обезглавен. Защо го бяха оставили да гние в тази болница, без да се свържат с него? Защо не се бяха погрижили да му затворят устата, освен ако нямаше кой да издаде подобна заповед? Ако всички от старото ръководство бяха мъртви, значи бе останал само той. И той бе единственият, който можеше да възстанови ордена.

Погледна болногледача, който сваляше последната превръзка, под която се показа черната му съсухрена кожа. Подобна гледка му причиняваше силна болка: гноясалата кожа, покрита с ритуални белези, свидетелства за ревностната му вяра, червена и подута на местата, където кръвта изтичаше от тялото му.

Той бе роден в страдание, досущ като библейския Йов, и бе доказал, че е достоен за делото, с което бе натоварен. Бе пощаден, за да възстанови ордена. Един водач обаче трябваше да е силен, а имаше само едно място, където болното му тяло можеше да се възстанови напълно. Ако му бе писано да оживее, разбира се.

Трябваше да се върне в Цитаделата.