Саймън Тойн
Ключът (63)

63.

Кардинал Клементи крачеше нервно из кабинета си в очакване на новината, че заповедта, която бе издал, вече е изпълнена, когато телефонът в джоба му иззвъня. Той загаси цигарата и вдигна.

— Някакви новини?

— Да — отвърна му непознат глас със силен акцент. — Нося новини от гроба.

Клементи не пророни нито дума. Почувства, че му се готви капан.

— Не се притеснявайте — продължи гласът. — Не ви се сърдя, че наредихте да ме убият. Разбирам по-добре от мнозина необходимостта от прилагането на правилата, изискващи опазване на тайната. За ваше нещастие свещеникът, когото изпратихте да ме ликвидира, се провали и сам падна жертва. Сега, по Божията милост, аз вече се намирам в мястото, на което принадлежа. Вътре в Цитаделата.

Акцентът му звучеше славянски. Според личните досиета, които Клементи бе прочел, един от монасите бе сърбин. Вероятно се обаждаше той, но кардиналът искаше да е сигурен. Отиде до бюрото си, отвори горното чекмедже, в което държеше документите, свързани с кризата в Руин, и каза по телефона:

— Кажете ми името си.

— Аз съм Драган Руя. Роден съм в Баня Лука на двайсет и четвърти октомври 1964 година. Влязох в Цитаделата през 1995-а, след като цялото ми семейство загина по време на войната в Босна.

Той беше. Нямаше съмнение. Фактите го потвърждаваха.

— Радвам се, че сте се върнали у дома, където се намирате на сигурно място — каза Клементи и потръпна, когато осъзна, че разговаря с човек, който се намира вътре в Цитаделата.

— Благодаря за загрижеността. Когато се върнах тук обаче, установих, че нещо е изчезнало… било е откраднато. Имате ли представа къде е Лив Адамсен?

— Да.

— Добре. Предполагам, че сте издали подобна заповед и по отношение на нея, заповед, която да я накара да замлъкне завинаги.

Клементи не отговори.

— Трябва да я анулирате незабавно. Лив Адамсен не бива да умре. Тя трябва да бъде доведена в Цитаделата възможно най-бързо. И трябва да бъде доведена тук жива.

— Не съм сигурен дали това е възможно.

— Това не е молба, а заповед. Запознат сте с декрета на император Константин от 374 година, който предава на Рим върховната власт по всички църковни въпроси, нали?

— Разбира се.

— Следователно знаете, че прелатът на Руин остава de facto глава на църквата, макар тази роля за пред обществото да играе папата.

Клементи преглътна с пресъхнало гърло. Ако все още криеше някакви съмнения относно самоличността на мъжа, с когото разговаряше, те вече не съществуваха. Единствено най-високопоставените служители на Ватикана и ръководният елит на Цитаделата знаеха за тези тайни декрети.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Клементи, — но оперативният ни агент е прекалено близо до обекта и съществува вероятност да не успея да се свържа навреме с него. Съществува немалка вероятност момичето вече да е мъртво.

Настъпи пауза, изпълнена с гняв, който Клементи долови безпогрешно.

— Надявам се — за ваше собствено добро — тя да е жива — отвърна последният sanctus.

И връзката прекъсна.