Саймън Тойн
Ключът (87)

87.

Провинция Бабил, Западен Ирак

Хайд се взираше през прозореца към просветляващото небе. Бе станал от сън два часа преди съмване, за да организира изпращането на два екипа — охранителен и технически — на новото място в пустинята. Отвън долиташе ревът на двигателите на камионите и другата техника, която се готвеше да потегли. Бе приключил с всичко, когато доктор Харзан му бе възложил и тази задача.

Понякога се чувстваше като новобранец, на когото възлагат най-гадните задачи, онези, с които никой не иска да се захване. В армията поне имаше ясна командна верига и човек знаеше кой стои над него и откъде да очаква неприятности. Спомни си какво бе казал Дух по време на размяната.

„Тези хора може да дойдат тук и да потърсят… нещо. Уведоми ме, ако дойдат.“

Тогава си бе казал, че за нищо на света няма да помоли Дух за помощ. Сега обаче, при положение че тримата умници в пустинята изцеждаха всичките му ресурси, реши, че трябва да преглътне гордостта си и да постъпи прагматично. Щеше да плати на Дух за помощта му, щеше да установи командна верига като… като между господар и слуга. В края на краищата парите не бяха негови.

Отключи долното чекмедже на бюрото си, извади вестника и набра номера, изписан в полето на страницата. Този път Дух вдигна.

— Имаш новини за мен?

Хайд поклати глава, вече уморен, макар денят едва да започваше.

— Какво ще ти стане, ако кажеш „здравей“?

Дух не отвърна нищо.

Хайд притисна една точка между очите си с надеждата, че един бърз масаж ще прогони главоболието.

— Добре, ще карам направо. Хората, за които спомена… онези, които щели да дойдат да търсят нещо в пустинята. Идват насам.

— Откога е тази информация?

— Току-що отпечатана в пресата, доколкото знам. Помолиха ме да ги открия възможно най-бързо, а ти каза, че можеш да помогнеш. Спомняш ли си?

Дух отново не отговори.

Хайд продължи да масажира челото си.

— Виж какво, ако си зает…

— Мога да ти помогна — каза Дух и затвори.