Саймън Тойн
Ключът (27)

27.

Газиантеп бе по-голямото от двете летища, обслужващи града. Намираше се на север от него, което означаваше, че е по-близо до планините Таурус и Руин, а това на свой ред предполагаше, че по-голямата част от туристическия поток минава именно оттук. Така поне обясни на Лив таксиметровият шофьор на път към летището. От нейна гледна точка, повече туристи означаваше и повече полети, а тя се нуждаеше тъкмо от това.

Успя да си купи еднопосочен билет до Нюарк, като използва почти всички пари в брой, които бе открила в плика. Плати в брой, защото предполагаше, че ако името й е попаднало в някакъв списък, разпратен до полицейските и граничните власти, покупката с кредитна карта може да привлече внимание. Служителят на авиокомпанията издаде билета и взе парите й, без да реагира по никакъв начин на името й.

Дотук добре. Сега обаче трябваше да мине през паспортния контрол.

Салонът за заминаващи бе доста оживен, изпълнен с туристи, запътили се към домовете си, след като бяха пречистили душите си. Лив огледа опашките и се нареди на най-дългата, защото служителят, който проверяваше пътниците, бе ужасно дебел и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заспи, унесен от топлината и влагата в салона. Лив пристъпваше бавно напред, докато опашката се движеше към гишето, и наблюдаваше как чиновникът проверява паспорта на всеки пътник, докато гравитацията притегля надолу месестото му лице и на него се изписва изражение на вездесъща скука. Служителят не задържа погледа си върху никой пътник за повече от секунда и когато дойде редът на Лив да застане пред него, тя вече се чувстваше много по-спокойна.

Той отвори паспорта й, хвърли бегъл поглед на името й и го сравни с това, изписано върху билета. Сетне вдигна глава и погледът му, лишен от всякакво чувство за хумор, заснова между снимката и лицето й. Лив свали бейзболната шапка от главата си и отвърна на погледа му, полагайки неимоверни усилия да запази спокойствие. Усещаше погледа му да обхожда лицето й досущ като пипалата на някое гигантско насекомо. Служителят не бързаше. Оглеждаше я. Изучаваше я. Не бе отделил толкова време на никой друг от опашката. Ушите й писнаха, тя цялата плувна в пот заради комбинацията от стрес и неработеща климатична инсталация. Очите му продължиха да изучават лицето й, сетне се спуснаха надолу, за да огледат тялото й. При други обстоятелства Лив би била възмутена от подобно поведение, но в случая изпита единствено облекчение. Човекът срещу нея не бе някой граничен полицай с изострен нюх към потенциални бегълци, а грозен дебелак, който обичаше да оглежда хубави момичета. Тя му позволи да я огледа от глава до пети, тъй като знаеше, че ако впоследствие някой попита за нея, служителят няма да е в състояние да си спомни лицето й.

След няколко секунди, които й се сториха като няколко часа, чиновникът най-сетне затвори паспорта и го постави на гишето. Лив го грабна и забърза напред, пръстите на едната й ръка несъзнателно се заиграха с горното копче на блузата й. Нареди се на опашката пред металдетектора и задиша по-спокойно. Още малко и щеше да се измъкне оттук. Опашката се придвижваше напред, около нея се разнасяше оживена глъчка и Лив започна да се отпуска.

Силен трясък в началото на опашката накара сърцето й да подскочи.

Лив вдигна поглед, уплашена, че ще види дебелия полицай, заобиколен от служители на охраната, да сочи право към нея. Вместо това видя жена в напреднала бременност, облечена в хиджаб^[1], наедрелият й корем изпъваше плата. Жената бе изпуснала пластмасовата тавичка и бе приклекнала, за да събере трескаво разпилените си вещи, а над нея се бе надвесил разярен мъж и крещеше нещо на арабски.

Мъжът удари жената с опакото на ръката си, сякаш се опитваше да прогони досадна муха, но ударът му бе силен и добре насочен. Главата на жената се килна от силния удар, но тя продължи да събира нещата си, сякаш случилото се бе нещо съвсем обичайно, с което отдавна е свикнала.

Лив нямаше представа дали причината е разигралата се сценка, внезапно приковала вниманието й, или възмущението от враждебното поведение на мъжа, но дълбоко в нея сякаш се случи нещо. Нещо, което до този момент се бе спотаявало в дълбините на душата й, а сега напираше да излезе на повърхността. Лив усещаше надигащата се сила, която още малко и щеше да я издигне над земята, последвана от шепот, изпълващ главата й. Шепотът ставаше все по-силен, бучеше в главата й като буйна планинска река, която се спуска по изпълнено с камъни корито. И в този момент Лив почувства още нещо — нещо твърдо, солидно в центъра на всичко това.

Дума.

КуШиКаам.

Бе толкова смаяна, че всичко около нея сякаш започна да се случва на забавен кадър. Проследи с неземно спокойствие как охранителят пристъпва напред и поставя длан върху ръката на мъжа, който току-що бе ударил жена си. На лицето му бе изписано неодобрение, но не и гняв. Приклекналата жена продължи да събира вещите си и да ги поставя в пластмасовата табличка. Всичко това се стори на Лив толкова странно и необичайно, че гневът й започна да стихва, силата на шепота — да отслабва, а светът около нея — да се отдалечава. Лив се стресна, бръкна в чантата си и трескаво затърси химикалка в бъркотията, която цареше вътре. Страхуваше се, че ще изгуби думата и че тя ще замине в онова тъмно кътче в главата й, където съзнанието й не би могло да я проследи. Намери химикалка и тъй като не разполагаше с хартия, записа думата върху ръката си. Химикалката обаче като че ли се движеше по своя собствена воля и вместо да изпише фонетичното съответствие на думата, която Лив бе чула, надраска няколко разкривени символа, които не приличаха на нито една азбука, която Лив бе виждала.

kλᾁξ

Лив огледа написаното и то сякаш прошепна в главата й думата, която бе чула.

КуШиКаам.

А сетне и значението:

Ключът

Лив вдигна поглед. Жената отпред вече бе събрала вещите си, мина през детектора и се присъедини към съпруга си. Охранителите им махнаха да побързат, за да не бавят опашката. Вероятно ставаха свидетели на подобни инциденти всеки ден, обичайни прояви на домашно насилие, провокирани от стрес и умора. Въпреки това стояха най-невъзмутимо и наблюдаваха как мъж удря бременна жена, без да направят абсолютно нищо. На Лив й се повдигна от отвращение при тази мисъл, но не можеше да направи нищо. Влизането в словесна престрелка с шайка сексистки свине щеше да провали усилията й да се качи на самолета, без да привлича излишно внимание. Въпреки това шепотът в главата й не изчезваше и тя изпита неочакван и силен импулс да упражни насилие спрямо мъжа, който бе ударил жена си. Изгаряше от желание да го удари, да го нарани и унижи пред всички. Искаше дори да го убие, да измъкне пистолета от кобура на някой от тези безделници в полицейски униформи и да го застреля в главата. Силата на тази омраза я изненада. Тя като че ли подхрани шепота в главата й и той премина в съскане и свирене досущ като кипнал чайник. Кожата я засърбя и тя цялата настръхна, сякаш в нея се бяха заболи хиляди иглички.

Уплаши се от начина, по който реагираше на случилото се. Като че ли в нея се бе спотаило нещо опасно, което тя не разбираше и не бе в състояние да контролира. Вдигна поглед и видя, че хората от опашката я гледат. Жената пред нея каза нещо, но Лив не я чу, думите й не успяваха да проникнат през звуковата бариера в главата й. Лив остави вещите си в пластмасовата табличка и впери поглед напред, за да избегне евентуален контакт с очите на хората около себе си. Какво, по дяволите, се случваше с нея? Май започваше да губи контрол!

Мина през детектора и влезе в салона за заминаващи. Сякаш обстоятелството, че не бе в състояние да си спомни нищо от случилото се в Цитаделата, не бе достатъчно притеснително, та сега започваше да чува и гласове. Това я дразнеше, ядосваше я. Та нали тя бе Лив Адамсен, репортерката с остър като бръснач ум, свръхрационална натура, отнасяща се с цинично недоверие към всяко нещо, което напомня — дори най-бегло — за ню ейдж, а сега с нея се случваше нещо толкова свръхестествено! Това не й харесваше и тя не го искаше. Бе твърдо убедена, че в болницата са й давали успокоителни и че сега изпитва неприятните странични ефекти от въздействието им; е, щяха да отминат, след като успееше да се наспи и да изгълта няколко литра кафе.

Погледна информационното табло. Пътниците от нейния полет вече можеха да заемат местата си, но тя се поколеба. Бе свикнала — в случай че нещо не е наред — да анализира проблема от всеки възможен ъгъл, докато накрая не достигне до някакво логично умозаключение. В този случай рационалният й ум й подсказваше, че думата, която бе надраскала върху ръката си, би трябвало да е нещо, което обърканото й съзнание е зърнало някъде, че въпросната дума би трябвало да е на език, който може да преведе.

Хвърли бегъл поглед на безмитните магазини и видя онова, от което имаше нужда. Намираше се в посока обратна на изхода към самолета. Лив метна чантата си на рамо и тръгна натам. Трябваше да действа бързо.