Саймън Тойн
Ключът (55)

55.

Дик наблюдаваше хотела от автобусната спирка на отсрещния тротоар. Приличаше на уморен от работа унил дребен бизнесмен и образът му се вписваше идеално сред ранобудните пътници, които идваха и си отиваха с ритъма на автобусите. Полицейският автомобил бе потеглил преди малко и в него се бе качило само ченгето. Ако той бе приятелят на момичето, романтиката явно им куцаше. След кратък разговор с рецепцията на хотела Дик научи, че Лив Адамсен не е отседнала в него… поне официално.

Обстоятелството, че полицаят бе успял да я регистрира толкова бързо под фалшиво име, навеждаше на мисълта за добре отработена система, в която всички се познават и никой не задава излишни въпроси. Предвид факта, че хотелът се намираше на една пряка от съдебната палата, Дик стигна до извода, че мястото се използва за настаняване на свидетели, ползващи се с полицейска закрила. При други обстоятелства това би било сериозен проблем — подобни места бяха създадени специално, за да не позволяват на хора като него да проникнат в тях — но в случая не се виждаше полицейски автомобил, паркиран отвън, и най-вероятно по коридорите не бяха разположени охранители с погледи, напрегнати от очакване и подозрение, а също и от литрите изпито кафе. Момичето сигурно се чувстваше спокойно, заслепено от илюзията за сигурност, която създаваше това място. Въпросната сигурност обаче не бе нищо повече от илюзия.

Дик се наслаждаваше на спокойствието, присъщо на подобен вид наблюдение, на възможността да подреди хладнокръвно мислите си, преди да се впусне във водовъртежа на предстоящите събития. Още един автобус спря и качи поредната порция работещи зомбита, в резултат на което Дик остана сам на тротоара. По това време на годината се съмваше достатъчно късно и в този час утрините бяха доста тъмни. Дик стоеше и наблюдаваше как прозорците на хотелските стаи светват един след друг, свидетелство, че гостите са започнали да се събуждат. Хотелът изобщо не изглеждаше толкова пълен, колкото му се бе сторило в началото.

Телефонът в джоба му завибрира, за да го уведоми, че е получил ново съобщение. Той го прочете и откри в него две от любимите си думи, които този път обаче не му доставиха обичайното удоволствие.

За-млък-не.

Не-за-бав-но.

Изтри съобщението и тръгна към входа на хотела — просто един изморен от път бизнесмен, който търси евтина стая.

За пореден път му бе отнета възможността да се наслади на изпълнението на задачата си. Напоследък всички се бяха разбързали като луди.