Саймън Тойн
Ключът (57)

57.

Служителката на рецепцията погледна мъжа в омачкан костюм, запътил се към нея, и го посрещна с дежурната си усмивка.

— Какво мога да направя за вас?

— Ами, като за начало можете да се обадите на шефа ми и да му обясните, че тези нощни полети направо ме разбиват — каза той, пусна чантата си на пода, опря се тежко на гишето и хвърли поглед към екрана на компютъра.

— Имате ли резервация при нас?

Дик въздъхна дълбоко и сбърчи чело — кратка пантомима на умора и отегчение.

— Не, за жалост. Нямам нищо, освен задължението да се явя пред съда по-късно през деня и след като не успях да затворя очи дори за миг по време на нощния полет от Лондон, търся местенце, където да положа изморената си глава за час-два, в противен случай няма да съм от голяма полза на моя клиент.

И подаде на служителката паспорт и кредитна карта — фалшиви, естествено.

— Момент да проверя с какво разполагаме — каза жената, взе документите и затрака по клавиатурата.

— Не търся нищо специално — каза Дик и разтърка очи. — Просто най-обикновена стая, където шумът от уличното движение или гостите, запътили се на закуска, да не ме събудят. — Служителката на рецепцията продължаваше да пише и Дик се надвеси съзаклятнически над плота, който изскърца под тежестта му. — Един мой приятел адвокат ми каза, че понякога използвали този хотел, за да настаняват съдебни заседатели и свидетели по особено важни дела. Обзалагам се, че тези стаи са комфортни, разположени на някое тихо местенце. Една от тях ще ми свърши чудесна работа.

Пръстите на жената спряха да натискат клавишите. След миг тя натисна „въведи“, извади пластмасова карта от кодиращата машина и я пъхна в хартиено пликче.

— Стая 272 — каза тя и записа номера върху пликчето. — Вземете асансьора до седмия етаж и в края на коридора завийте надясно. Трябва ли ви помощ за багажа?

Дик взе ключа заедно с паспорта и кредитната си карта и й намигна.

— Не, благодаря. — Вдигна пътната си чанта. — Помогнахте ми предостатъчно.