Саймън Тойн
Ключът (17)

17.

Полицейско управление, Руин

Тропотът на полицаите, реагирали на вдигнатата тревога, отекна по стълбите към отделението с килиите. Гейбриъл се размина с тях, докато се качваше на горния етаж. Никой не му обърна внимание. Всички бяха чули, че техен колега е бил напръскан със сълзотворен газ, затова когато видяха един полицай да диша тежко и да търка зачервените си очи, а друг да му помага, продължиха да тичат към копелдаците, отговорни за това.

Гейбриъл бе прегърнал през рамо полицая от контролната зала и бе притиснал към слабините собствения му пистолет така, че да не се вижда откъм коридора, за да си осигури мълчанието му. В другата си ръка държеше радиостанцията, която бе взел от контролната зала. Преструваше се, че говори по нея, за да не би някой да заговори него. Освен това тя скриваше част от лицето му.

Тъкмо изкачиха стълбите, когато противопожарните врати се отвориха рязко и още двама полицаи хукнаха надолу. Гейбриъл мина през вратата веднага след тях и се озова в къс коридор. През квадратното прозорче във вратата в другия му край се виждаше приемната на полицейското управление. Той побутна полицая да продължи да върви и заби дулото на пистолета още по-силно в слабините му, за да му напомни кой контролира положението.

Когато стигнаха на няколко метра от вратата, Гейбриъл пъхна радиостанцията под брадичката си, откачи флакона със сълзотворен газ от колана си и отново напръска полицая право в лицето. Пъхна пистолета под ризата си, после буквално въвлече полицая в пълното с ченгета помещение.

Всички погледи се насочиха към тях, привлечени от кашлянето на надзирателя. Двамата най-близко стоящи мъже в униформа го подхванаха отстрани. Гейбриъл ги остави да се погрижат за колегата си и забърза към изхода.

— Оставих го във фоайето — извика в радиостанцията. — Къде, по дяволите, е линейката?

Излезе през входната врата и се озова на свобода.

Нямаше представа колко ще продължат спазмите на полицая, но едва ли щеше да е дълго. Ченгетата в подземието вече би трябвало да са се ориентирали в ситуацията. Улицата, на която бе излязъл, бе общо взето пуста, но съседната бе по-оживена. Успееше ли да стигне до ъгъла и да се скрие в тълпата, имаше шанс. Въпросният ъгъл се намираше на не повече от шест метра. Гейбриъл продължи да държи радиостанцията пред устата си. Гледаше право напред и потискаше желанието си да хукне по улицата.

Започна да лавира сред минувачите, опитвайки се да постави колкото се може повече хора между себе си и полицаите, които всеки момент щяха да го последват. Тротоарът бе мокър от излелия се дъжд, но поне вече не валеше. Това беше добре — мокрите му от пръскачките дрехи не изглеждаха необичайно.

Стигна до ъгъла в мига, в който зад гърба му прозвуча сирена. Гейбриъл присви очи, заслепен от ярките слънчеви лъчи, и ускори ход сред тълпата, хвърли радиостанцията в едно кошче за боклук. Трябваше да се махне оттук колкото се може по-бързо. Мократа полицейска униформа едва ли бе най-добрата дегизировка за един беглец от закона.