Саймън Тойн
Ключът (19)

19.

Отец Улви Шимшек седеше в коридора на болницата. Пръстите му прехвърляха зърната на броеницата, с която никога не се разделяше, а мислите му бяха насочени към посещението на полицейския инспектор. Бе се държал толкова надменно и повелително и бе поставил присъствието му под въпрос, сякаш той бе никой.

Само ако знаеше…

Пръстите му прехвърляха зърната на броеницата, чиито гладки камъчета се бяха стоплили от допира им. Бяха деветнайсет, нанизани на черна памучна връвчица, изработени от кехлибар, подбран специално заради тъмночервения си цвят. Деветнайсет зърна, деветнайсет живота, всеки един от които можеше да свърже с конкретно лице. Продължи да брои наум, а устните му помръдваха лекичко, докато си припомняше името на всеки и начина, по който бе умрял.

Макар да носеше расо, Улви служеше на църквата по друг, по-специален начин. Гледаше на себе си като на Божи войник, обучен от родината си, но посветил се вече на по-велика цел. Зърната му напомняха за собственото му минало — той бе роден в западната част на Турция, близо до старите граници с Гърция — и докато останалите от неговата вяра изричаха една подир друга молитвите от Розария^[1], за да се очистят от греховете си, той използваше зърната на броеницата, за да му напомнят откъде е дошъл и какво е сторил. Тъмните петна върху душата му бяха прекалено дълбоки, за да бъдат изчистени в този свят. Светът бе несъвършен. Единствено Бог бе съвършен. Затова той предпочиташе да не се преструва, че може да стане по-добър или да изкупи вината за това, което бе сторил. Бе такъв, какъвто е, тъмен инструмент на светлите Божии цели. Сам Господ Бог го бе създал такъв и само Той можеше да го съди, когато му дойдеше времето.

Улви стигна до края на списъка с имена, които трябваше да си припомни, и прибра броеницата в джоба си. Чу я да потраква, когато се плъзна покрай мобилния му телефон и потъна още по-дълбоко в джоба му до керамичния нож под телефона. Ножът бе остър като бръснач и неуловим за металния детектор, през който Улви бе минал в началото на смяната си. В друг джоб бе скрил пластмасова спринцовка с игла, пликче с флунитразепам^[2] и ампула аконитин^[3]. Бе започнал да ги носи всеки ден със себе си, след като полицаите бяха свикнали с присъствието му и бяха започнали да го проверяват през пръсти.

Погледна полицая, който седеше отпуснат на стола си, налегнат от скука, зареял мисли кой знае къде. Четеше вестника си отзад напред, от спортните страници, както правеше всеки ден, привел се толкова напред, че брадичката му почти докосваше копчетата на униформената му риза. Явно бе омесен от същото тесто като шефа си. Арогантен. Властен. Глупав.

Нямаше значение.

Това бе един отегчен пазач, с когото лесно можеше да се справи. С настъпването на нощната смяна болницата потъваше в тишина. Тогава Улви щеше да предложи да направи кафе, за да се ободрят и двамата, и в малкия кухненски бокс, разположен в другия край на коридора, щеше да сипе флунитразепам в чашата на ченгето. Представи си изражението, изписано на глуповатото лице на полицая, когато на сутринта се събудеше, налегнат от главоболието, типично за този толкова любим на изнасилвачите медикамент, само за да открие, че и тримата, които би трябвало да охранява, са мъртви в леглата си. Улви искаше да види това. Искаше да види и изражението на онзи нахален инспектор, но дотогава щеше да си е тръгнал отдавна, щеше да е поел към следващата си мисия, за да служи на Господ по своя си мрачен и зловещ начин. Облегна се спокойно на стола. Краят на чакането му наближаваше.

„До утре сутринта“, гласеше съобщението.

Зачуди се дали има и други като него, други агенти, получили същото съобщение. Деликатната същност на „професията“ му изискваше да работи винаги сам, така че обърка ли се нещо, никой да не може да проследи връзката му с неговите господари. Нищо нямаше да се обърка. Улви Шимшек бе прекалено опитен, за да го допусне.

Плъзна ръка в другия си джоб и събра в пръстите си три зърна от броеницата, всяко от които наподобяваше капка току-що пролята кръв, която всеки момент ще падне от черната връвчица. Прехвърли ги едно след друго между пръстите си, като повтаряше имената наум: Катрин Ман, Лив Андерсен, брат Драган Руя. Остана изненадан, когато господарите му включиха в списъка и оцелелия монах, но Улви не бе от хората, които задават въпроси. Монахът бездруго бе обрекъл живота си на Бог, така че Улви просто щеше да влезе при него и да му го вземе.

Размърда се на стола си и взе романа, който си бе донесъл, за да минава по-бързо времето. Беше за рицарите тамплиери, воини на Христа като него. Тъкмо се канеше да продължи с четеното, когато чу приближаващи се стъпки. Ченгето също ги бе чуло и бе вдигнало глава от вестника си. Иззад ъгъла се появи медицинска сестра, която продължи да върви към тях. Улви си погледна часовника. Беше прекалено рано за вечерната визитация, а и сестрата вървеше прекалено бързо. Сигурно някой пациент я бе повикал.

Сестрата спря до ниската масичка и взе от нея някакъв списък. Не обърна никакво внимание нито на свещеника, нито на полицая. Между тях и персонала на болницата бе настъпило известно напрежение още когато ръководството на лечебното заведение бе помолено да премести другаде пациентите, настанени в старото психиатрично отделение, и да прекрати ремонтните дейности.

„Още малко търпение — помисли си Улви. — Утре ще можете да се върнете в своето отделение. Обещавам!“

Видя как сестрата записва часа, името си, после номер 406 в колонката, обозначена с „Номер на стая“. Стаята на Лив Адамсен. Улви взе ключовете от бюрото и се усмихна на сестрата, но тя изобщо не реагира.

„Колко невъзпитани и груби са тези хора — каза си той, докато вървеше пред нея по коридора. — Колкото по-скоро приключа тук, толкова по-добре.“