Саймън Тойн
Ключът (102)

102.

Когато Дух напусна лагера начело на конния си отряд, силата на бурята бе отслабнала, макар и незначително. Във въздуха продължаваха да се носят облаци прах и да закриват сребристия полумесец на луната, увиснал ниско над мръсното нощно небе. Последваха ги два бронетранспортьора, пълни с въоръжени охранители. Зад волана на единия седеше Хайд, а компания до него му правеше русокосият гигант Дик. Комбинацията от прах и мрак затрудняваше ориентирането, но зрението на Дух и неговите бедуини бе достатъчно добро, за да им позволи да яздят, и те поведоха колоната. Именно един от ездачите на Дух първи забеляза бледата светлина на фаровете на автомобил, прекосяващ пустинята на юг, тъкмо преди прашният облак да връхлети и да закрие хоризонта.

Хайд бе доволен, че Дух е с тях. Ако хората в автомобила бяха престъпниците, които издирваше, можеше да окажат въоръжена съпротива, а по време на престрелката някой заблуден куршум можеше да уцели този противен тип с ужасни очи и дрезгав глас. Всъщност въпросният куршум би могъл да дойде дори от собствения автомат М4 на Хайд — в края на краищата в разгара на една битка се случват какви ли не неща.

Когато стигнаха до пресъхналото речно корито, облаците прах се бяха разсеяли достатъчно, за да се видят звездите на небето и хоризонтът на север. Дух спря отряда си и подкара коня си към бронетранспортьора на Хайд.

— Трябва да продължим сами — каза с глас сух като въздуха в пустинята. — Тези машини са толкова шумни, че ще събудят и мъртвец. Възможно е вече да са ни чули и да зареждат оръжията и да приготвят гранатите.

Хайд хвърли поглед към пътеката, която водеше към пресъхналата река. Беше прекалено тясна за бронетранспортьорите, а и можеха да попаднат в засада. Въпреки това не искаше да остави Дух сам — предпочиташе да го държи под око.

— Ще яздя с вас — каза русокосият гигант и слезе от машината.

Дух го измери с поглед.

— Не мисля, че някой ще ти отстъпи коня си. Яхнеш ли го, ще му счупиш гръбнака.

Дик огледа редицата ездачи.

— Този — каза и посочи най-едрия кон.

Дух кимна на ездача и той слезе неохотно от седлото и подаде юздите на Дик.

— Благодаря — каза Дик и яхна коня с изненадваща грация. — Каквото ще да става, но момичето трябва да оцелее. Инструкциите ми в това отношение са пределно ясни.

— А мъжът? — попита Дух.

— Той не ме интересува, можете да го убиете — отвърна Дик и пришпори коня си към устието на сухата река. — Интересува ме единствено момичето.