Саймън Тойн
Ключът (59)

59.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани и Дик стъпи на синьо-сивия мокет, с който бе застлан седмият етаж. Спря за миг, за да огледа дългия празен коридор и за да долови шумовете, които долитаха от хотелските стаи в ранната утрин. Зави надясно, както го бе упътила служителката от рецепцията. Движеше се безшумно въпреки огромните си габарити и спираше пред всяка врата, за да се ослуша за миг.

Мина покрай табла, отрупана с остатъците от вечеря, сервирана в стая, и покрай две врати, на чиито брави висяха табелки „моля, не безпокойте“, но като се изключеше това, тази част на хотела изглеждаше доста празна.

Хидравличното рамо на противопожарната врата изсъска, когато Дик я отвори, за да мине в най-отдалечения от входа коридор. Тук се намираше и неговата стая, но той я подмина, привлечен от изострените инстинкти на хищник и приглушения шепот, долитащ от края на коридора. Проследи звука, който не бе по-силен от тихо жужене, и застана пред вратата, откъдето идваше той.

Протегна ръка и докосна вратата с върховете на пръстите си, за да почувства леките вибрации, които идваха от другата страна. Едва след това се наведе и долепи ухо до вратата. Тя отговаряше на най-новите противопожарни изисквания, което означаваше, че е доста солидна и плътна и следователно добър проводник на звуковите вълни. В стаята работеше телевизор, включен на някакъв новинарски канал. На този фон Дик успя да долови по-тихия и не толкова отчетлив звук, характерен за двама души, които разговарят.

Наведе се още, като внимаваше да не вдига шум, и долепи ухото си още по-плътно до вратата. Бе възнамерявал да влезе в стаята й, преструвайки се на камериер или сервитьор от румсървис, и да извие врата й миг след като тя отвори. Присъствието на втори човек обаче променяше ситуацията. Налагаше се да почака още малко.

Замисли се за миг дали да не разбие вратата с ритник и да нахлуе, пък каквото стане. Така би постъпил някога. Сега обаче не правеше така. Беше се научил да сдържа поривите си на насилие и да изразява чувствата си с думи. Думите му позволяваха да контролира самия себе си, а думата, която характеризираше тази ситуация, бе ясна и недвусмислена:

Тър-пе-ни-е.