Саймън Тойн
Ключът (94)

94.

Хайд излезе под изпепеляващите лъчи на слънцето.

— Ей там — каза Тарик и посочи на изток покрай петролната сонда.

Хайд присви очи и погледна облака прах, издигнал се на хоризонта. Пясъчните и прашните бури бяха обичайно явление в пустинята. Появяваха се изневиделица и превръщаха деня в нощ за броени секунди. Освен това нанасяха повече щети на оборудването от куршумите и гранатите, затова той обръщаше повече внимание на наблюдението на пустинята и защитата от пясъчни бури, отколкото на потенциални нападатели, саботьори или похитители.

Тръгна към вишката. Неумението да се реагира бързо при пясъчна буря би могло да затвори цялата инсталация за седмици. Ако пясъкът проникнеше в машините, щеше да се наложи да бъдат разглобени, почистени и отново сглобени. Оръжията засичаха, когато по смазочното масло полепнеше прах. Електрониката даваше на късо, когато миниатюрни зрънца прах проникнеха в интегралните схеми. Дори хората може да ослепеят временно, ако песъчинките, носени от вятъра, издраскаха очите им. Това бе една от многото, безкрайно многото причини Хайд да ненавижда тази страна.

Веднага щом се качи на кулата, вдигна бинокъла и огледа устремилата се към небето колона от прах. Приличаше на малък пясъчен хълм, който се движеше и подскачаше над повърхността, сякаш земята под него бе започнала да ври и кипи. Изглеждаше сравнително малък и все още доста далеч, но определено се движеше в тяхната посока. Ако не се разсееше или не променеше посоката си, щеше да се наложи да спрат работа. Прекратяването, макар и временно, на сондажите, означаваше загуба на пари и време, а единствената причина Хайд да се нагърби с тази работа бе обещанието да получи част от печалбите. Към момента това се равняваше на половин процент от… нищо.

Хайд погледна ветроуказателя. Вятърът духаше от северозапад, а бурята се приближаваше от изток. Възможно бе там някъде да има насрещен вятър, който да отклони бурята, преди да ги връхлети… а може би това изобщо не беше пясъчна буря.

Погледна пак през бинокъла и забеляза проблясък, последван от втори. Усмихна се. Беше прав. Това не бе природно явление, а Дух, който яздеше начело на конен отряд, строен в една линия и отправил се към него. Бедуините винаги използваха тази формация, когато се придвижваха бързо. Тя им позволяваше да дишат чист въздух, освен това бе част от тактиката им за сплашване на врага, тъй като прахолякът създаваше впечатлението, че броят на нападателите е много по-голям от реалния.

Вече можеше да различи ездачите с просто око. Приличаха на бели точици, наредени по периферията на прашния облак, досущ като острите зъби на огромно животно. Бяха трийсетина, облечени в бели дишдаши със завързани пред лицата им куфии. Помисли си, че това е гледка, която почти не е се е променила през последните няколко хиляди години: конете, мъжете, дори дрехите бяха останали същите от зората на историята. Единствената разлика бяха оръжията.

Вече чуваше тропота на копитата… и още нещо, което разсичаше въздуха и ставаше все по-шумно и по-шумно. Обърна се и видя целия диапазон от оръжия, използвани при сражения в пустинята. Към тях летеше боен вертолет, понесъл се ниско над земята. Охранителят на вишката завъртя картечницата си към него, но Хайд го спря и нареди по радиостанцията никой да не стреля. Вертолетът увисна над откритото пространство, сетне се спусна рязко и кацна на площадката в другия край на охранявания периметър. Почти по същото време конниците стигнаха до оградата.

Хайд слезе от наблюдателната кула, за да посрещне новодошлите. Видя един от ездачите да се отделя от останалите и да подкарва коня си към портата, махна на охраната да го пропусне и продължи към вертолета.

Беше „Бел AH-1 W Супер Кобра“, или онова, което морските пехотинци наричаха „най-смъртоносната змия на света“. Беше въоръжен с ракети „Хелфайър“ и тежка картечница, чийто прицел бе свързан с шлема на пилота. Погледнеше ли нанякъде, куршумите бяха готови да го последват със скорост от десет изстрела в секунда, а звукът, който издаваха, направо разкъсваше небето. Разполагаше и с инфрачервени датчици, които засичаха топлинното излъчване и куп други лъчения. Пехотинците се бяха научили да не перат дрехите си с обичайните препарати, продавани в търговската мрежа, тъй като добавките за избелване караха дрехите им да светят в мрака. Тази „Кобра“ им бе дадена назаем от най-близкото поделение на военновъздушните сили в замяна на услуга, която работодателите на Хайд бяха направи по-рано. И в резултат на политическото им влияние, разбира се.

Когато Хайд приближи хеликоптерната площадка, страничната врата се плъзна и от задната седалка се надигна огромен русокос мъжага, който скочи на земята, за да го посрещне.

— Казвам се Дик — заяви непознатият, протегна ръка и удостои Хайд със студена усмивка, в която имаше повече предизвикателство, отколкото поздрав. Стърчеше с трийсетина сантиметра над Хайд и вероятно бе поне двайсет-трийсет килограма по-тежък от него. — Тук съм, за да взема момичето и да го отведа с мен веднага след като го заловим от-но-во.

— Хайд — отвърна Хайд и стисна здраво ръката на непознатия. Проведоха за миг нещо като състезание по сила, което Хайд, ако трябваше да е честен, загуби. Мъжът срещу него бе същинско чудовище. Освен това именно той командваше парада.

Гигантът пусна ръката на Хайд и погледна към конника, който току-що бе скочил от седлото и развиваше куфията от лицето си.

— Да не очакваш цяла армия? — каза Дух и кимна към вертолета.

— Добре е човек да е предпазлив — отвърна Хайд, който днес съвсем не бе в настроение за размяна на подобни реплики. — Освен това може да открие целта и да я унищожи още преди тя да разбере, че е забелязана.

Дух погледна хеликоптера, после се обърна към Хайд и се усмихна.

— Подобни машини никога не са успявали да ме открият. Предлагам да разделя моите хора на няколко екипа следотърсачи. Може би хеликоптерът ти ще покрие източния сектор, докато ние ще навлезем в пустинята на запад оттук. Има ли нещо, което трябва да знаем? Нещо, което може би не е отбелязано на картите?

Хайд погледна бледите очи на Дух, разбрал от тона му, че той вече знае отговора на въпроса си.

— Копаем на двайсет-трийсет километра оттук, на място, където някога е имало петролни сондажи. Малко по-далеч има малък лагер с палатки и охрана. Ще го видиш. Инструктирани са да водят активна отбрана. Ще ги предупредя, че ще сте в района, но все пак не се приближавайте прекалено.

— Сериозна работа. Да не би да сте открили нещо ценно?

— Възможно е — отвърна Хайд и запозна Дух с гиганта, с което преследваше две цели. Едната бе да смени темата, другата — да подложи Дух на същото изпитание с ръкостискане, от което едва се бе отървал без нито една счупена кост. Наблюдава как двамата се здрависват. Дух дори не трепна. Стоеше и се взираше в очите на мъжа, а после го принуди да се наведе така, че погледите им да се изравнят.

— Трябва да си покриеш главата с нещо — посъветва го Дух с дрезгав като шкурка глас. — Доста си светъл и лесно можеш да изгориш на слънце.

След което пусна ръката му и се върна при своите хора и техните коне.