Саймън Тойн
Ключът (25)

25.

Провинция Бабил, Западен Ирак

Автомобилът заподскача по коловозите, изровени от последните наводнения, и Хайд опря ръка в тавана на купето. Бяха напуснали главния път преди двайсетина километра и вече бяха навлезли дълбоко в пустошта. Около тях нямаше нито дървета, нито трева, нито дори вятър — абсолютно нищо. Дори ниските храсти, известни по света като цикутово часовниче, а сред местните — като щъркелов клюн, които успяваха да се вкопчат в земята навсякъде из Ирак, тук бяха изсъхнали под напора на настъпващата Сирийска пустиня. Всяко нещо, което бе живяло или расло тук, бе отдавна унищожено от времето и горещината и бе сведено до два елемента — земя и небе. Неясна, сякаш зацапана мъглива ивица бележеше мястото, където двата елемента се срещаха, сякаш сам Бог бе прокарал пръста си върху него, заличавайки границата между тях.

В далечината напред се простираше мястото, което понастоящем наричаше „дом“, няколко палатки с цвят на пръст и метални конструкции, скупчени една до друга зад ограда от бодлива тел. Два огромни булдозера вдигаха облаци прах, докато копаеха второ хранилище за петрол, макар първото да бе още празно. В центъра на участъка се издигаше мрачният силует на сондажна кула, стройна, висока като камбанария, издигната в прослава на парите. Напомняше на Хайд на шпиндела на рулетка и както винаги, когато се озовеше на дъното, той залагаше всичко на едно завъртане на колелото, надявайки се топчето да попадне на черно.

Стигнаха портала, минаха през двойната ограда и паркираха в сянката на транспортния хангар. Той бе по-добре екипиран от всеки негов аналог, който Хайд бе виждал в армията. Когато подписваше договора си, поискаха да състави списък на всички превозни средства и оборудването, с които би желал да разполага. Тъй като бе свикнал с армейските порядки, при които интендантите непременно задраскваха половината списък, той бе добавил един куп неща, от които всъщност нямаше нужда. Въпреки това работодателите му бяха изпълнили абсолютно всяка точка от списъка. Парите явно не представляваха проблем за тях, макар сондажите да не бяха дали никакъв резултат. Хайд се чудеше откъде ли идват парите им.

Пикапът спря, той отвори вратата, слезе и го обгърна горещината и задухът в хангара. Изпъна гръб и мина през двойните врати, чиято задача бе да не допускат жегата в основната сграда, в която работеше климатична инсталация.

Трапезарията бе полупълна, мъже в леки бели дрехи, подходящи за работа в пустинята, бяха дошли да вечерят след поредния ден, прекаран край сондата. Хайд знаеше, че са дошли веднага след края на смяната си, тъй като белите им работни облекла, предназначени да отразяват поне част от лъчите на безмилостното слънце, бяха захабени и добили бежов цвят. Докато минаваше покрай масите им, долови топлината, която излъчваха, сякаш бяха тухли, оставени цял ден навън на слънце.

Температурата на въздуха падна с няколко градуса, когато излезе от столовата и влезе в административния комплекс. Наложи се да въведе код, за да влезе в собствените си владения — центъра за охрана и наблюдение. Бюрата на по-отговорните служители бяха разположени по-нататък по коридора, където климатичната инсталация работеше постоянно и не се чуваше шумът от столовата, но Хайд харесваше офиса си. На теория кабинетът му бе разположен така, че в случай на нападение да може да излезе бързо навън — не че Хайд очакваше някой да ги нападне. Границата със Сирия минаваше на повече от седемдесет километра оттук, а най-близкият град се намираше на приблизително същото разстояние. Разбира се, все още действаха отделни групи федаини — борци за свобода, изповядващи национализма, които се опитваха да прогонят западните окупатори. Провинцията изобилстваше и с обикновени престъпници, които не пропускаха възможност да отвлекат някой важен служител на богата западна компания. Отвличанията бяха процъфтяващ бизнес в Ирак, но Хайд се съмняваше, че някой би опитал да ги нападне.

По-голямата част от работата му като шеф на охраната бе свършена още преди работниците да направят първата копка. Напълно съзнателно бе прекарал конвоя от строителна техника и бронетранспортьори през най-многолюдните градове и села по пътя, за да демонстрира многобройния персонал и огневата мощ, която отвеждаше в пустинята. След като боеспособността на хората му стана публична тайна, никой иракчанин с достатъчно ум в главата не би посмял да ги нападне — наоколо имаше толкова много по-лесни мишени.

В контролния център имаше видеостена, чиито монитори показваха изображенията, заснети от камерите, разположени на различни места в двора. Нощем камерите, монтирани покрай оградата, превключваха на топлинен и инфрачервен режим и превръщаха кафявата прашна пустиня в призрачно зелен пейзаж. Тарик, един от местните, които Хайд бе наел, седеше пред мониторите като хипнотизиран от монотонните образи. Изобщо не вдигна поглед.

Хайд се отпусна тежко на стола зад бюрото си и хвърли навития на руло брой на „Ю Ес Ей Тудей“ до вързопа от зебло. Замисли се дали да не хвърли вестника в кошчето, но вместо това го прибра в чекмеджето, за всеки случай. Побутна мишката, за да включи монитора, и влезе в електронната си поща. Антивирусната защита на компютъра му бе толкова добра, че не пропускаше спам или други нежелани съобщения — всъщност единственият начин дадено съобщение да се озове в електронната му поща бе да е адресирано до него и да пристига от предварително одобрен адрес. Затова Хайд рядко получаваше съобщения. Провери пощата си за съобщения от Уанда, но тя не му бе написала и ред, след като му бе изпратила документите за развода. Въпреки това Хайд бе получил едно ново съобщение. Бе пристигнало по вътрешната мрежа, а подателят му бе доктор Харзан, шефът на целия комплекс:

Прибрахме се от пустинята.

Донеси реликвата в оперативния център веднага щом се върнеш.

Хайд въздъхна и стана. Нямаше нищо против да изпълнява заповеди. Така бе свикнал — в края на краищата бе изкарал шестнайсет години в армията. Въпреки това се дразнеше, когато заповедите идваха от цивилни. Взе вързопа и тръгна към коридора.

Когато бе дошъл за интервюто, преди да го назначат, разбра, че част от задълженията му ще са свързани с древни артефакти. По онова време изобщо не се бе замислил за това. Сега обаче мислеше непрекъснато. Ясно му бе, че след като хората на д-р Харзан копаят в земята наоколо, е нормално да попаднат на нещо старо, което да струва някакви пари. Не можеше да си представи обаче, че купуването на подобни надценени археологически реликви на черния пазар има нещо общо със сондажите за петрол. Веднъж бе попитал д-р Харзан за това, но той му бе отговорил, че не му се плаща да разсъждава, а да изпълнява заповедите и да си затваря устата. И Хайд правеше точно това: мълчеше относно реликвите, мълчеше и за сондажите, мълчеше и за неустоимото си желание да пъхне една граната в задника на Харзан, да дръпне шплента и да го бутне от някоя скала.

Стигна до оперативния център, който бе разположен в по-прохладния край на коридора, почука на вратата и изчака да чуе покана. Макар да бе началник на охраната на целия комплекс, не разполагаше с ключ за това помещение. Единствените, които имаха право да влизат вътре, бяха Харзан и двамата му помощници — Блайт и Ротщайн, две едри, дългокоси, брадати и рядко противни хлапета, които прекарваха дните си в пустинята, копаеха дупки в пясъка и непрекъснато създаваха проблеми на охранителите си. Защо не можеха да си стоят на сигурно място зад оградата, както правеха всички останали? Всички останали ги наричаха Тримата влъхви — зад гърба им, разбира се, тъй като и тримата не се отличаваха с чувство за хумор. Целият комплекс бе на тяхно разположение, това поне бе станало пределно ясно още при наемането на останалия персонал. Изглеждаше обаче, че археологическите разкопки, извършвани от Тримата влъхви в преследване на някакви неясни цели, са по-важни от петролните сондажи. Веднъж Хайд бе успял да надзърне в личните им досиета с надеждата да разбере защо тези хора са толкова важни. Надявал се бе това да хвърли повече светлина върху нещата, но прочетеното там го обърка още повече. Очаквал бе да са някакви прочути геолози, но се оказа, че и тримата са защитили докторати и са градили научни кариери в области като антична история, теология и археология. Хайд не разбираше как това ще им помогне да открият черното злато в земните недра. По всичко изглеждаше, че отново е заложил на черно, но топчето ще спре на червено.

Вратата, която се оказа незаключена, проскърца и в процепа се появи брадатата физиономия на д-р Харзан — приличаше на панда заради тъмните кръгове под очите си.

— Влизай — каза той и отвори вратата по-широко.

Хайд тръгна право към разположената в средата на стаята маса. Не видя другите двама, но усети миризмата, останала след тях. И двамата пушеха лули и ароматът на тютюна им се бе пропил в помещението. Едва за втори път влизаше в тази стая след началото на сондажите и тя определено бе станала много по-разхвърляна в сравнение с предишния път. Навсякъде имаше купища компютърни разпечатки и сеизмографски карти, някои бяха разпилени дори по пода. Едната стена бе заета от огромна топографска карта, нашарена с карфици, бележки и снимки на нощното небе и различни съзвездия, очертани с флумастер. На масата в средата лаптопи последен модел съжителстваха с мръсни чаши за кафе и каменни плочи, наподобяващи онази, която бе донесъл Хайд. Тримата влъхви не позволяваха дори на чистачките да влизат в тази стая, затова тя миришеше по-лошо и от съблекалнята на студентски футболен отбор.

— Дай да го видя — каза доктор Харзан.

Хайд му подаде вързопа и проследи с поглед как Харзан го развива и погледът му светва като на наркоман, който развива пликче с дрога. Лицето му обаче помръкна, когато видя какво е увито в зеблото.

— Не е това, което очаквахме — каза той. — Този надпис е прекалено нов, за да представлява интерес за нас — обясни и го поднесе към лицето на Хайд, за да го види по-добре, сякаш бе слаб ученик, провалил се на поредния изпит. — Надписът е на акадски, а не на клиновидно писмо, и символите не образуват Тау.

— Изпратихте ме да ви донеса реликвата — отвърна Хайд, овладял гнева в гласа си. — Донесох ви я.

— Да, но не си донесъл тази, която ни трябва. Тази не ни върши работа — обясни Харзан, захвърли я на масата, сякаш бе евтино книжле, и му обърна гръб. — Заеми се с нещо полезно: един от шофьорите е бил заловен да краде бензин и да го продава на номадите. Заключили сме го. Иди се оправи с него, с това поне би трябвало да се справиш. И затвори вратата на излизане…

Хайд тръгна през нагорещения плац към най-високата наблюдателна кула, която изпълняваше ролята и на затвор. По лицето му, покрито с червеникава прах, започнаха да се стичат струйки пот, наподобяващи кръвта, която в момента кипеше от гняв във вените му. Дух бе разменил камъните пред очите му и го бе направил на глупак. Стигна до вратата на кулата и я изрита.

— Отворете! — нареди и кимна към заключената врата на иззиданата с тухли килия, вградена в основите на кулата.

Пазачът изпълни заповедта.

В килията бе заключен двайсетинагодишен иракчанин, беше се излегнал на дървената койка.

— Хвани му ръката и я притисни към леглото — нареди Хайд. Изобщо нямаше намерение да се церемони с този дребен крадец. Имаше много по-важни задачи.

Пазачът се подчини. Хайд извади ножа от канията на колана си и го заби между два от пръстите на затворника. Той захленчи и впери облещените си от ужас очи в ножа.

— Откраднал си от фирмата, а?

— Не, не! — отвърна ужасеният иракчанин, но думите му прозвучаха повече като молба, отколкото като отговор.

— Откраднал си от фирмата — настоя Хайд, — а ние не толерираме кражбите. — С едно-единствено бързо и ловко движение той дръпна рязко ножа и отряза с приглушено хрущене кутрето на мъжа.

Затворникът изпищя. От раната рукна кръв и отрязаният пръст заприлича на остров в алено езеро.

— Откраднеш ли още веднъж, ще се простиш с ръката си — предупреди го Хайд. — Избягаш ли, ще се простиш с живота си — добави и се обърна към пазача, който изглеждаше също толкова шокиран, колкото и затворникът. — Помогни му да се почисти и го прати обратно на работа — нареди Хайд, излезе под ярките, палещи лъчи на слънцето и избърса ножа в крачола на камуфлажната си униформа.

Когато се върна в кабинета си, отвори чекмеджето и взе броя на „Ю Ес Ей Тудей“. Грабна сателитния телефон от зарядното. И набра номера, записан под снимките на тримата оцелели от Цитаделата. Искаше да направи нещо повече, нещо много повече от това да отреже няколко пръста на Дух. Искаше да го овеси и да го измъчва бавно, както го бяха учили, че се прави, когато искаш да всееш страх у врага.

Телефонът продължи да звъни. Никой не отговори.

Дух го бе надхитрил отново.