Саймън Тойн
Ключът (107)

107.

Почти бяха стигнали мястото на разкопките, когато чуха в далечината воя на хеликоптерни витла. Бяха пришпорвали здраво конете през последните десетина километра, за да увеличат преднината си пред въоръжените мъже, които ги преследваха.

Когато стигнаха на няколкостотин метра от мястото, Джон Ман дръпна юздите на коня и скочи от седлото. Гейбриъл направи същото и двамата се изкачиха на един нисък хълм, за да огледат местността.

Охраната на оградения периметър около разкопките определено бе подсилена през последните двайсет и четири часа, откакто Джон Ман бе открил мястото. Приличаше на умалена версия на основния лагер: същата двойна ограда от бодлива тел, същите охранители зад същите тежки картечници.

— Откъде си сигурен, че това е мястото?

— Копаят из цялата пустиня вече от седмици и за първи път проявяват такъв интерес към някое място. Погледни само каква охрана са сложили!

Гейбриъл правеше точно това. Миг по-късно осъзна, че нямат никакъв шанс да проникнат със сила.

— Ако отвлека вниманието им — каза Джон Ман, — вероятно ще успееш да се приближиш. Бездруго търсим сравнително обширен район, а не конкретно място. Прекарах последните дванайсет години в изчитане на всеки ред от легендите за Едем, написан някога. Както вече ти казах, продавах безполезните реликви на Цитаделата, а запазвах най-ценните за себе си. Тайнството ще се съедини със земята в мига, в който приемникът докосне свещената пръст на своя дом. Вероятно ще успеем, ако се приближим. Това като че ли е единственият ни шанс.

— Да, нападението би означавало самоубийство. При всички случаи трябва да проникнем в периметъра и да стигнем колкото се може по-близо до онази дупка — каза Гейбриъл, обърна се към баща си и добави: — Мисля, че трябва да се предадем.

Малко след като получи съобщението за изчезналите бегълци, дежурният забеляза двата коня в пустинята. Бял мъж и жена яздеха единия, а вторият ездач приличаше на арабин. И размахваше куфията над главата си в знак, че се предава.

Дежурният включи радиостанцията и се свърза с майор Хайд.

— Тук са, шефе. Идват от пустинята с вдигнати ръце.

Изслуша заповедите му, после махна на охранителя до вратата и извика:

— Пуснете ги. Разоръжете ги и ги задръжте, докато дойда.

Джон Ман бе завързал — не особено стегнато — ръцете на Лив и Гейбриъл зад гърба им и бе свалил обувките на Лив, така че сега тя бе боса. Трябваше само да слезе от коня, да стъпи на земята и да изпълни пророчеството.

Пазачите ги пресрещнаха, взеха оръжията им и ги поведоха към портала, а оттам в оградената зона.

Дълбокият изкоп бе осветен от мощни прожектори, превърнали нощта в ден, но каквото и да се намираше в дупката, оставаше скрито под земята и не можеха да го видят от мястото, на което бяха застанали.

Откъм пустинята долетя сърдитият вой на вертолетни ротори.

Един от пазачите им махна с ръка да слязат от седлата. Гейбриъл скочи първи и протегна ръце към Лив, за да й помогне.

Тя падна в прегръдката му и той започна да я сваля от коня. Пръстите на босия й крак се насочиха към земята, изпънати като стрела. Тя долови нощния хлад, който излъчваше земята, сетне цялото й стъпало докосна прахоляка.

Нищо не се случи.

Другият й крак също стъпи на земята. Нощта не потрепна. Нищо не се промени.

Пазачът ги подкани да тръгват и те се подчиниха. Докато минаваха покрай изкопа, Джон Ман погледна надолу и осъзна грешката си и катастрофалните последици от нея.

Това не бе мястото, което търсеха. Тук не бе заровено древно съкровище, скрито от някой от най-великите владетели в историята, нито пък се криеха свидетелства за наличието на някоя праисторическа гора. Това бе мястото, на което се бе разбил хеликоптер от онези, които наричаха Морски дракон. Корпусът му бе разрязан и хеликоптерът приличаше на изкормен звяр. Край него — досущ като малки бели червеи — се суетяха работници с бели гащеризони и вадеха артефакти от разбитите дървени сандъци.

Докато Джон гледаше машината, която бе свързана с най-трагичния епизод в миналото му, мъжът, който ръководеше операцията, вдигна глава и очите им се срещнаха. Беше същият човек, когото бе наблюдавал през бинокъла си, когато откриха мястото на катастрофата. Сега обаче бе по-близо и Джон успя да го познае.

— Харзан.

Мъжът се усмихна и се качи при пленниците.

— Джон Ман — каза Харзан. — Често съм се чудил дали ти не си Дух. Оказа се труден за убиване.

Джон кимна към работниците с бели гащеризони в изкопа.

— Те знаят ли как постъпваш с колегите си?

Харзан се усмихна.

— Те не се опитват да използват миналото, за да навредят на бъдещето на църквата.

— Моите също нямаха подобни намерения, но това не ви попречи да ги избиете.

Харзан сви рамене.

— О, я стига. И двамата добре знаем, че историята е пълна с хора, озовали се на неподходящото място в неподходящото време. На някои даже им става навик — каза той и кимна към Гейбриъл. — Синът ти много прилича на теб. Жалко, че е поел по твоите стъпки. Насладете се на времето, което ще прекарате заедно. Връзката между баща и син е нещо много важно, не мислиш ли? Така че, насладете се на времето, което ви остава. Независимо колко кратко е то.